Банкоматът изписка рязко и изхвърли картата навън, сякаш я изплю с раздразнение. Вместо обичайното съобщение за успешно теглене, на дисплея светеше червен надпис, че транзакцията е отказана.
Силвия Огнянова примигна объркано. Намести кожената си шапка, която изведнъж ѝ се стори задушаващо тежка. Няма как да е вярно. Някакъв технически гаф. Днес е шестнадесети — датата, на която снаха ѝ превежда парите. Наричаше ги „подкрепа“, но Силвия отдавна ги възприемаше като напълно заслужено възнаграждение за това, че е отгледала син като Мартин Огнянов.
Тя отново пъхна картата в отвора. Пръстите ѝ, скрити в кожени ръкавици, трудно натискаха бутоните.
Недостатъчна наличност.
Зад гърба ѝ някой шумно въздъхна.
— Госпожо, ще се бавите ли още? Има хора след вас.
Силвия се обърна рязко и стрелна с укор млад мъж с качулка.
— Малко търпение! Машината явно е повредена.
Отдръпна се до витрината на близкия магазин и извади телефона си. Сигнал имаше, повикването вървеше, но никой не отговаряше. Нито Даниела Христова, нито Мартин.
— Почакайте само — просъска тя, усещайки как обидата ѝ кипва. — Аз ще ви покажа какво е недостъпност. Днес имам час за маникюр, а вие ми проваляте деня!
С последните си пари в брой хвана такси и за по-малко от час беше пред блока на сина си. През цялото пътуване се самонавиваше — как ще влезе и ще им каже всичко в очите. Представяше си как Даниела ще търси оправдания, а Мартин ще гледа виновно встрани. Сигурно просто са забравили. Млади са, разсеяни. Но тя щеше да им припомни.
Вратата отвори Даниела.
Силвия пое дълбоко въздух, готова да започне с висок тон, но думите заседнаха в гърлото ѝ. Снахата изглеждаше ужасно. Обикновено подредената и стегната Даниела стоеше по износена тениска на съпруга си, косата ѝ беше хваната небрежно, лицето — пребледняло и изпито.
— Вие ли сте? — гласът ѝ звучеше дрезгаво, като ръждясала панта. — Не можехте ли поне да се обадите?
— Обаждах се! — отсече Силвия и прекрачи прага, леко я избута с рамо. Вместо аромат на кафе, както обикновено, я посрещна миризма на лекарства и застоял въздух. — И двамата ме избягвате. Какво става? Защо по картата няма нищо? Изложих се като последната глупачка в магазина!
— Елате в кухнята — каза тихо Даниела и затвори вратата, без да я погледне. — Мартин ще дойде след малко.
Кухнята беше разхвърляна. По масата се трупаха мръсни чаши, разпилени документи и празни опаковки от лекарства. Силвия с погнуса изчисти трохите от един стол и седна, без дори да разкопчае палтото си.
— Слушам ви. Имам и други ангажименти.
Даниела се отпусна на табуретката срещу нея. Изглеждаше напълно изтощена.
— Повече преводи няма да има, Силвия Огнянова.
— Моля? — тя се изсмя нервно. — Това някаква шега ли е? Изобщо не е смешно.
— Напуснах работа. Преди седмица.
— Напуснала? От такава позиция? Ти нормална ли си? Имате ипотека, детето ви тръгва на училище! Какво — Мартин ли ще носи всичко на гърба си?
— Мартин е наясно. Решението беше общо. Лекарят ни каза, че трябва спешно да променя начина си на живот.
