— Опитвах се да го откупя обратно! — изкрещя Силвия Огнянова, усещайки, че повече няма накъде да отстъпва. — Наложи се спешно! Имах проблеми със зъбите, а в държавна клиника кракът ми няма да стъпи! Щях да върна парите!
— С тези „спешни“ пари си плати почивка в санаториум, мамо — отвърна Мартин тихо. — Видях ваучерите.
— И какво от това?! — премина тя в настъпление, гласът ѝ прерасна в писък. — Да, заминах! Аз съм майка, имам право на малко грижа за себе си! Вие имате достатъчно бижута, няма да обеднеете от едно синджирче! Голямо чудо!
— Това не беше просто украшение — прошепна Даниела Христова. — Беше спомен от татко. Загубата му ни струваше много.
Мартин гледаше Силвия така, сякаш пред него стоеше непозната.
— Моля те, тръгни си — каза той накрая.
— Гониш ли ме? Собствената си майка? Заради някакъв метал?
— Не заради метала. Заради лъжата. Заради това, че никога не ни обичаше истински. Само ни използваше.
— Добре тогава! — Силвия сграбчи чантата си, пръстите ѝ трепереха и не уцелваха дръжките. — Останете си сами! Щом сте толкова горди — оправяйте се! Ще дойдете да ме молите, когато ви притисне животът!
Тя изскочи от входа и тръшна вратата след себе си. Ръцете ѝ трепереха, докато поръчваше такси, но приложението показа недостатъчна наличност. Наложи се да поеме към автобусната спирка. Вятърът режеше лицето ѝ, а в главата ѝ бучеше една-единствена мисъл: ще съжаляват. Няма как да не съжаляват.
Не съжаляха. И не се обадиха.
Първия месец Силвия се крепеше на инат. Харчеше остатъка от пенсията си за пасти и сладкиши, минаваше демонстративно покрай блока им с високо вдигната глава, сякаш нищо не я засяга.
После средствата свършиха. Напълно.
Хладилникът опустя. С изненада установи колко струва обикновеното сирене и как сметките за ток и вода поглъщат почти половината ѝ доход. Започна да купува най-евтините макарони и пакетчета с пилешки гръбчета за супа.
В апартамента стана оглушително тихо. Някога се дразнеше от обажданията на снаха си, а сега телефонът мълчеше с дни. Само автоматични гласове с предложения за бързи кредити нарушаваха тишината.
— Вашият заем е предварително одобрен… — бодро редеше записът.
— Оставете ме на мира! — крещеше тя и затваряше, след което се свличаше на стола и плачеше.
На третия месец ципът на зимните ѝ ботуши се развали. В обущарското ателие ѝ назоваха сума, от която ѝ призля.
— Та това е работа за минути! — възмути се тя.
— Щом е толкова лесно, направете си го сама — отвърна сухо майсторът.
Вкъщи свали от горния шкаф стар куфар. Вътре беше шевната машина — тежка, метална, някога надежден помощник. Когато Мартин беше дете, тя шиеше за половината квартал.
Прокара конеца през иглата. Ръцете ѝ, отвикнали от труд, трепереха. Мъчи се цяла вечер с ботуша, набоцка пръстите си, счупи две игли. Но накрая успя.
На следващия ден, преглъщайки гордостта си, залепи на входната врата лист: „Ремонт на дрехи. Изгодно. Ап. 15“.
Първата клиентка се появи още същия следобед — съседка, студентка с притеснен поглед.
— Лельо Силвия, скъсаха ми се дънките… — започна тя несигурно.
