— Лекарят беше категоричен — или напускам веднага, или сривът ще е пълен. Само на тридесет и пет съм, а организмът ми вече отказва да издържа — довърши Даниела спокойно.
Силвия Огнянова стисна устни в тънка линия. За миг в очите ѝ проблесна нещо като съжаление, но то бързо бе изместено от раздразнение.
— Хайде стига с тези драми. Лошо ѝ било. Ние през деветдесетте стотинка нямахме, деца гледахме и пак оцелявахме. Просто ти е станало удобно. Мартин те разглези прекалено.
— Ще се оправяме само с неговата заплата — каза Даниела, без да вдига поглед от масата. — Ще трябва да ограничим всичко. Включително и сумата, която ви превеждахме. Имате пенсия.
— Пенсия ли? — размаха ръце Силвия. — Какво се купува с нея? Два хляба и кисело мляко? Свикнала съм да живея нормално! Трябват ми витамини, процедури, лекарства! Аз съм ти майка, Мартине! Имам право на внимание!
В този момент Мартин влезе в кухнята. Беше по домашен анцуг, с набола брада и уморено изражение. Застана зад Даниела и положи длани върху раменете ѝ.
— Мамо, недей.
— Не започвам, опитвам се да ви вкарам в разум! — обърна се тя към него. — Кажи ѝ нещо! Тя ще си стои вкъщи, а аз да се оправям както мога?
— Нямаме излишни пари.
— Как така нямате? Ти работиш!
— Изплащаме заемите за лечението на Даниела — отвърна той тежко. — И повече не можем да финансираме прищевките ти. Това не е помощ, мамо. Това е издръжка.
— Издръжка? — лицето на Силвия пламна. — Неблагодарник! Цял живот на теб посветих! Не се омъжих повторно, за да не ти доведа втори баща! А сега ще ми броиш залъка?
— Парите отиваха за таксита, ресторанти и нови чанти — тихо добави Даниела. — А аз ходех с дрехи от преди десет години.
— Не ми пресмятай разходите! Това бяха мои средства!
— Не. Това бяха мои пари, Силвия Огнянова. Изкарвах ги с цената на шепи успокоителни.
— Върни ми картата! — скочи тя. — Дори да е празна, тя е моя! Аз ще решавам какво да правя с нея!
Протегна ръка настойчиво. Даниела бавно извади банковата карта от джоба си, завъртя я между пръстите си и я задържа.
— Дай ми я! Свикнала съм с нея! — гласът на свекървата премина в писък.
Даниела вдигна очи. В тях вече нямаше покорство.
— Не.
— Как така „не“? Мартине, чуваш ли я? Тя ми взема картата!
Мартин пристъпи към масата, но вместо думи постави пред майка си сгъната жълта бележка.
Листът от заложната къща се разтвори върху мушамата. Погледът на Силвия се закова в редовете: „Златен синджир, 15 грама. Предал: С.З. Огнянова.“
Настъпи гъста, задушлива тишина.
— Откъде… — гласът ѝ пресекна.
— Намерих документа преди три месеца — отвърна Мартин без израз. — Помоли ме да търся ключовете за вилата в чантата ти. Тогава попаднах на тази бележка.
Силвия отстъпи крачка назад.
— Мартине, аз… мога да обясня…
— Денят, в който изчезна синджирът на Даниела. Подарък от баща ѝ. Беше ни на гости. Помагаше ѝ да подрежда дрехите в гардероба. Даниела плака цяла седмица, мислейки, че го е загубила някъде, а ти я утешаваше и ѝ повтаряше, че вещите не са най-важното в живота.
