С времето отсъствията му станаха правило. Първо изчезваше веднъж месечно, после всяка събота го нямаше до разсъмване. Прибираше се по изгрев, пропит с мирис на алкохол и чужд парфюм, а Елица упорито гонеше подозренията от ума си. Повтаряше си, че всяка връзка минава през трудни периоди и че им трябва просто още малко време, за да свикнат един с друг.
Докато един ден не видя двете ясни черти върху теста.
Сърцето ѝ подскочи от щастие. Тя приготви вечеря, подреди масата празнично, запали свещи – искаше този миг да остане красив спомен. Градимир се появи късно, намръщен и изтощен.
— Имам нещо важно да ти кажа! — посрещна го тя с грейнало лице. — Ще ставаме родители.
Той застина, стиснал вилицата. Усмивката ѝ се сблъска с втвърденото му изражение.
— Какви ги говориш? — гласът му стана рязък. — Дете? Полудяла ли си?
— Нашето дете, Гради…
— Мислила ли си изобщо? — избухна той и трясна приборите. — Сега трябва да градим кариера, да живеем! На двайсет и две съм — нямам намерение да сменям пелени! Утре отиваш и решаваш проблема!
Думите му я прорязаха като шамар. Пред нея вече не стоеше човекът, в когото се беше влюбила, а непознат — озлобен и себичен.
— Няма да го направя — отвърна тя тихо, но непоколебимо.
— Тогава си тръгвам! Избирай — или аз, или този товар!
Онази нощ Елица сякаш изживя цял живот. Без сълзи и без сцени събра дрехите му, подреди ги в куфар и го остави до вратата.
— Излез — произнесе спокойно. — Това е моят дом. И моето дете. Тук за теб място повече няма.
Той крещя, риташе по вратата, сипеше обиди и предсказваше как ще пропълзи обратно, щом разбере колко тежко е да си сама майка. Но тя не се върна при него. Родила сина си Радослав Яворов, завърши образованието си и подреди живота си наново — без него.
Градимир напусна дома им не със свито сърце, а с чувство на облекчение. Натисна газта до край и мислено се присмиваше.
„Селска наивница“, мина му през ума. „Ще затъне в тенджери и памперси… А аз съм създаден за повече.“
Не изпитваше и капка вина. Напротив — виждаше себе си като жертва на опит да бъде „вързан“ с бебе.
С Жанета Любомирова се беше запознал още докато беше женен. Случайна вечер в клуб прерасна в страстна връзка. Жанета беше ослепителна — винаги безупречно изглеждаща, жизнена, нетърпяща скука. Работеше като администратор в салон за красота, обичаше скъпите коктейли и избягваше разговори за сметки и домакинство.
— Напуснал си жена си? — повдигна вежди тя, когато той се появи с куфар. — Браво! С мен поне няма да ти е еднообразно.
И наистина — четири години животът им приличаше на безкраен празник. Почивките се редуваха — Турция, Египет, Тайланд. Нощните клубове сменяха изисканите ресторанти, приятели се изсипваха у тях на тълпи. Те не готвеха — поръчваха. Не спореха за чорапи по пода — и двамата разхвърляха.
Градимир се чувстваше свободен, почти безсмъртен — млад, осигурен, без отговорности. За Елица и за сина си предпочиташе да не мисли. Превеждаше минимална издръжка чрез счетоводни трикове, колкото да няма неприятности.
Но времето не спираше. Един по един приятелите му станаха бащи. В офиса темите се промениха — вместо за купони говореха за първи думи, детски градини и тренировки.
— Моят вчера вкара гол — досущ като мен навремето! — хвалеше се колегата Симеон Калинов.
Градимир усети неприятно свиване в гърдите. Беше на трийсет. Имаше доходи, автомобил, апартамент — макар и с ипотека. Но нямаше до себе си син, когото да нарече наследник. Първото дете беше останало в миналото — така си внушаваше. „Грешка на младостта“, оправдаваше се. А сега искаше истински син — желан, планиран. Момче, което да води на футбол и с което да се гордее пред другите.
Същата вечер подхвана темата с Жанета:
— Жани… не мислиш ли, че е време за бебе?
Тя едва не се задави с виното.
— Сериозен ли си? Дете? На трийсет и две съм! Имам кариера, имам фигура. Няма да си развалям тялото заради пелени. И без това ни е чудесно!
Но Градимир умееше да настоява.
— Времето лети… После може да е късно. Виолета Емилова роди след четирийсет и сега не излиза от болници. А ти ще си прекрасна майка — представи си само количката, снимките, всички ще ти завиждат… — гласът му омекна, а в думите му вече се прокрадваше онзи примамлив тон, с който умееше да убеждава.
