Думите му звучаха примамливо, почти като обещание за безгрижен живот. Той рисуваше картини на щастливо семейство, в което детето ще бъде просто красиво допълнение към перфектната им реалност — с денонощна бавачка и никакви лишения.
Шест месеца убеждаване, комплименти и фини напомняния, че „биологичният часовник не чака“, постепенно разколебаха Жанета Любомирова. Накрая тя се предаде.
— Добре — прошепна тя уморено. — Но нощните ставания са твоя грижа.
Животът обаче не се интересуваше от романтичните му сценарии.
Бременността ѝ се оказа всичко друго, но не и бляскава. В началото я мъчеше непрекъснато гадене, после се появиха отоци, а кръвното ѝ започна да скача опасно. Жената, която до вчера беше център на всяко събиране и не слизаше от високи токчета, постепенно се превърна в изтощена, раздразнителна и подпухнала сянка на себе си.
— Не понасям миризмата на парфюма ти! — избухваше тя. — Махни тази храна, ще повърна! Гърбът ми се къса — направи ми масаж!
Градимир Мартинов стискаше зъби. Представяше си съвсем различно „очакване на бебе“ — горд мъж до сияйна бъдеща майка, а не тичане по нощни аптеки и постоянни сцени.
Една нощ, когато Жанета настоя да ѝ намери ягоди насред февруари, той не издържа.
— Това вече минава границата. Работя по цял ден и имам нужда от сън.
— Ти работиш? — кресна тя. — А аз нося детето ти! Ти настояваше за всичко това!
С наближаването на термина той все по-рядко се прибираше. Или „имаше ангажименти“, или оставаше при приятели. Погледът му към напълнялото ѝ тяло беше студен и чужд, без опит да прикрие отвращението си.
На осмия месец лекарите я приеха в болница заради усложнения с бъбреците. Градимир се появи само веднъж.
Застанал до прозореца, без да я погледне, той изрече:
— Не издържам повече. Това не е моят живот. Искам спокойствие, уют… а не болнични коридори и напрежение.
Тя се надигна в леглото, пребледняла.
— Ти сериозно ли? В този момент ли ме оставяш?
— Ще поемам разходите — промълви той. — Но съвместното ни съжителство приключва. Всичко това ме задушава.
— Подлец! — прошепна тя през сълзи. — Ти ме убеждаваше! Кълнеше се! А сега бягаш? При бившата си ли? Там синът ти вече е голям — няма пелени, няма безсънни нощи. Ще отидеш и ще играеш примерен баща?
В ъгъла на устните му пробяга сянка на усмивка — мисълта действително го беше спохождала. Елица Странджанска беше тиха и подредена, а Радослав Яворов вече навлизаше в тийнейджърските години… Може би това беше по-лесният път.
— Дори и да е така — отвърна хладно той, — това вече не те засяга. Сбогом, Жанета.
И си тръгна, оставяйки я сама — с огромен корем и разбито сърце.
Три седмици по-късно тя роди момче. Раждането бе продължително и тежко, възстановяването — мъчително. Поради преживения стрес кърма не се появи.
Нямаше кой да я посрещне пред родилното отделение. Приятелките от шумните ѝ години се бяха изпарили, родителите ѝ живееха далеч и бяха възрастни.
Жанета стоеше на изхода с новороденото в ръце и усещаше как в гърдите ѝ клокочи гняв — към Градимир, към съдбата… дори към детето, което свързваше с изгубената си младост и разбитите илюзии.
В съзнанието ѝ се роди мрачен план.
„Искаше син? Добре. Ще го получиш. Нека и твоят живот се преобърне.“
Тя знаеше адреса на къщата в селото — Градимир често говореше за нея, за ремонта, за уюта. Беше убедена, че се е върнал именно там, при „скучната“ Елица. Сам беше намекнал.
Повика такси. Нощта бе ледена и безлунна. Когато колата спря пред спретнатия двор със светещи прозорци и дим от комина, яростта ѝ пламна още по-силно.
От чантата извади бележка, подготвена предварително: „Искаше го — вземи си го.“ Постави бебето в кашон, остави го до портата и натисна звънеца. Той не проработи, но кучешкият лай разцепи тишината. Без да се обръща, тя се втурна обратно към таксито, спряло зад ъгъла.
Вярваше, че това е справедливото възмездие за Градимир. Не знаеше само едно — него отдавна го нямаше там.
Когато линейката и полицията пристигнаха, случаят бе регистриран официално. Бебето беше откарано за преглед, а Елица Странджанска, разтърсена, даде показания, неспособна да повярва на случилото се.
— Как може някой да изостави дете в такъв студ? В кутия? — плачеше тя, прегръщайки събудения Радослав.
Младият разследващ подходи методично. Камерите пред селския магазин бяха заснели регистрационния номер на таксито. Шофьорът бе открит за часове и отведе полицията до наетия апартамент на Жанета.
Там я задържаха. Тя беше в истерично състояние, крещеше, че за всичко е виновен бащата на детето — Градимир Мартинов, че той я е притискал да роди, а после я е изоставил… И за първи път името му прозвуча официално в материалите по случая.
