Погледът ѝ се плъзна по лицето ми с хладна подозрителност.
— Изглеждаш пребледняла. Да не ти е зле?
— Просто съм напрегната, госпожо Каменара. Искам всичко да мине безупречно — отвърнах спокойно.
— Така и трябва. Само не объркай нещо. И чети от листа, ясно ли е?
Кимнах покорно, като едва сдържах усмивката си.
След третия наздравица водещият приповдигнато обяви:
— А сега думата има обичаната снаха на юбилярите — Елена Огнянова!
Изправих се, поех микрофона… и оставих подготвената реч на масата.
— Чудех се дълго какво да кажа — започнах бавно, без да откъсвам очи от Красимира Каменара. — Пет десетилетия брак са цяла епоха. Епоха, изпълнена с… изненади.
На огромния екран зад мен се появи първата снимка — млади, усмихнати Красимира и Николай Филипов.
— Прекрасна двойка, нали? Само че този кадър не е от сватбата им. Заснет е година след нея. А сега ще ви покажа истинската сватбена снимка…
Щракване. Смяната беше рязка.
На екрана се появи Николай — до него стоеше друга жена. Росица Радославова.
В залата премина шепот, който бързо прерасна в шум. Красимира пребледня.
— Да, уважаеми гости — продължих твърдо. — Николай Филипов е бил женен преди този брак. И от този съюз има син — Данаил Соколов, когото е загубил, заслепен от нова любов.
— Какви ги говориш?! — Красимира скочи на крака.
— Истината. Вие възпитавахте сина си, че съпругата е просто прислуга. Е, прислугата вижда и онова, което другите крият под килима.
Следващият кадър показа пожълтели писма.
— Тридесет писма за три години — казах. — Росица е молела да се срещне с Николай, да му разкаже за детето им. Но писмата са били изгаряни. Почти всички. Няколко са запазени… като трофеи.
— Лъжа! — извика Александър Валентинов, изправяйки се до майка си.
— Наистина ли? Тогава вижте това.
На екрана се появи снимка от личния албум на Красимира — тя стои пред камина, държи плик, а пламъците поглъщат хартия. Отзад с нейния почерк: „Изгарям миналото на Кольо. 1975 г.“
Николай бавно се обърна към съпругата си.
— Краси… вярно ли е?
— Аз… аз исках да те предпазя…
— А сега — втората изненада — вдигнах ръка към масата в дъното. — Росица Радославова и Данаил Соколов, заповядайте.
Въздухът сякаш се сгъсти. Мъж на около четиридесет и пет години — поразително приличащ на Николай — се изправи несигурно.
— Татко? — гласът му беше тих, но се чу в цялата зала.
Настъпи хаос — възклицания, плач, разместване на столове. Красимира говореше нещо объркано, ала Николай вече прегръщаше сина си, когото никога не бе държал в ръце.
Александър ме сграбчи за китката.
— Осъзнаваш ли какво направи?!
Освободих се спокойно.
— Аз ли? Просто свърших работата на една добра „прислуга“. Изчистих праха от семейната ви история.
