— Разбира се — отвърнах тихо и сведох очи. — Между другото, подготвила съм кратко обръщение. Искам да кажа няколко думи за вашето семейство.
— Реч ли? — лицето ѝ се изкриви в недоверчива гримаса. — Я да видя какво си съчинила.
Подадох ѝ листа — текст, изпълнен с напълно безобидни фрази за обич, преданост и уважение между поколенията.
— Малко клиширано, но става — отсече тя след бегъл прочит. — И да не тръгнеш да добавяш нищо от себе си. Чети дословно. Знам те аз.
— Както кажете, Красимира Каменара.
Седмица преди събитието „случайно“ попаднах на стар семеен албум на свекърите ми.
— Красимира Каменара, вижте какво открих! — възкликнах престорено възторжено. — Можем да направим видео с тези снимки за празника.
Очите ѝ светнаха.
— Най-после смислена идея от теб! Това ще впечатли гостите.
Прибрах албума вкъщи и започнах далеч по-щателно проучване. Социалните мрежи се оказаха неизчерпаем източник на информация, особено профилите на старите ѝ приятелки. В коментарите отпреди пет-шест години човек можеше да прочете повече, отколкото в цяла биография.
— Ели, сигурна ли си, че ще се справиш с тази презентация? — Александър Валентинов се надвеси над рамото ми, докато монтирах кадрите. — Да не би да е по-разумно да наемем специалист?
— Спокойно, скъпи. Ще стане перфектно.
— Само да не изложиш родителите ми…
— Иначе какво? — погледнах го уж наивно. — Ще ме разжалваш от снаха до домашна помощница?
Той изсумтя и напусна стаята без отговор.
Три дни преди юбилея набрах един номер, който намерих след дълго търсене.
— Ало? — гласът отсреща звучеше предпазливо.
— Здравейте, Росица Радославова. Обажда се Елена Огнянова, съпругата на Александър Валентинов.
Настъпи кратко мълчание.
— Синът на Красимира?
— Точно така. Организирам златната сватба на свекърите си и попаднах на нещо любопитно. Знаехте ли, че Красимира Каменара е запазила всички ваши писма до Николай Филипов?
— Какви писма? — гласът ѝ трепна.
— Онези след развода. В които го молите да се върне. И споменавате малкия Данаил Соколов…
— Господи… Значи Данаил още не знае, че Николай е негов баща?
— Изглежда, че не. Някой се е погрижил истината да остане скрита.
— Тази жена! Кълнеше се, че ще му ги предаде!
— Росица Радославова — понижих тон, — бихте ли дошли на тържеството? Като стара близка на семейството.
Настъпи дълга пауза, след което чух твърдо: — Ще бъда там.
Денят на юбилея настъпи. Ресторант „Метропол“ блестеше в светлини и златни отблясъци. Близо двеста гости, облечени официално, изпълваха залата. Красимира Каменара се носеше сред тях в рокля за три хиляди евро, сияеща и самоуверена. Николай Филипов поздравяваше присъстващите, без да подозира, че под същия покрив се намират жената, която е обичал преди четири десетилетия, и синът, за чието съществуване не подозира.
— Елена Огнянова, готова ли си? — Красимира Каменара ме изгледа изпитателно, спирайки погледа си върху мен с хладна преценка.
