Тодор Орлов стоеше с отворена уста, сякаш някой току-що беше издърпал въздуха от дробовете му. Самоуверената му осанка, с която допреди миг се държеше като непризнат пророк, се срина и от нея остана само нелепата фигура на объркан младеж. Светлана Любомирова пламна до ушите, дишането ѝ стана накъсано и шумно. Отвори уста да отвърне, да се разкрещи, но Виолета Данаилова вече не ѝ предоставяше сцена.
В нея нещо се беше прекършило окончателно. Нямаше повече спор, нито опити за обяснения. Сякаш невидим предпазител — онзи, който пази търпението, учтивостта и последната надежда — бе изгорял безвъзвратно. Без дума тя се обърна и излезе от кухнята. Стъпките ѝ бяха равномерни и твърди, лишени от припряност или истеричност. Зад гърба ѝ майка и син се спогледаха — в очите им се четеше смут, примесен с неприятно предчувствие.
Не след дълго Виолета се върна. В ръката си държеше голям тъмносин куфар на колелца — същия, с който някога бяха заминали на медения си месец. Без да произнесе и звук, го постави с глухо тупване на пода, точно между масата и двамата вцепенени наблюдатели.
Щракването на закопчалките прозвуча като изстрел. С едно рязко движение тя отвори капака. Празното вътрешно пространство зейна към тях — красноречиво, недвусмислено.
— Вили… какво правиш? — успя да прошепне Тодор, най-сетне намирайки глас. Но тя сякаш не го чуваше.
Пристъпи към високия гардероб до стената, където висяха връхните му дрехи. Първо в куфара полетя скъпото кашмирено палто — подарък от нея за последния му рожден ден.
— Това ще ти трябва, когато тръгнеш да откриваш себе си в суровата реалност — изрече тя равнодушно, без дори да погледне към дрехата. — Великите идеи се раждат по-лесно, когато не трепериш от студ.
После отвори чекмеджето на скрина и извади купчина грижливо изгладени ризи. Една по една ги захвърляше вътре — без да ги сгъва, без капка старание.
— А тези са за интервютата. Нали ще ставаш гений, месия, духовен наставник… Макар че за такива длъжности май не изискват дрескод. Но нека има — за повече внушителност.
Тодор наблюдаваше сцената с пребледняло лице. Това не беше обикновено събиране на багаж.
Беше публично разжалване.
Разграждане на мита, който сам си бе изградил. Всеки предмет, част от общия им живот, в ръцете на Виолета губеше символиката си и оставаше само с най-простата си функция — да служи.
— Стига! Вили, престани веднага! — посегна да я хване, но тя рязко отдръпна ръката си, сякаш бе докосната от нещо мръсно.
Следващата ѝ спирка беше рафтът с книгите му — наръчници по самоусъвършенстване, философски трактати, томове за „откриване на призванието“. С едно движение ги обра в обятията си и ги стовари върху ризите.
— Духовната храна — подхвърли хладно. — По пътя ще ти трябва повече от нея, отколкото от обикновената. Защото, както разбрахме, физическата трябва да осигурява някой друг.
Светлана Любомирова, вече изтръгната от първоначалния си шок, се хвърли напред.
— Ти нормална ли си? Това са неговите вещи!
— Бяха — отвърна Виолета, без да се обръща. — Оттук нататък са ваш багаж.
Взе лаптопа му и внимателно го постави в отделението.
— Инструмент за намиране на „призванието“. Или за гледане на сериали. Зависи от нивото на просветление.
Накрая в куфара се озоваха обувките му, пуснати вътре с тежко тропване, сякаш хвърляше камъни. Тя затвори капака със замах, заключи ключалките и издърпа дръжката. С едно рязко движение придвижи куфара до самите крака на Светлана Любомирова. Той спря на сантиметри от обувките ѝ.
Виолета се изправи и ги огледа продължително. В погледа ѝ нямаше вече болка, нито съмнение — само ледена, опустошена яснота. Очите ѝ се впиха в тези на свекървата.
— Казахте, че синът ви е изключителен талант. Ето го. Приберете си таланта. Аз се наситих. Ако не сте доволна — върнете го на производителя.
После се обърна и напусна кухнята, без да хвърли нито един поглед назад.
„Геният“ остана насаме с майка си и куфара — изправен между тях като надгробен камък върху останките на брака им. А в апартамента се разля такава гъста, оглушителна тишина, че тя сякаш окончателно погреба всяка възможност за общо бъдеще.
