Тя изчака Светлана Любомирова да направи пауза, за да си поеме дъх, и тогава вдигна поглед право към очите ѝ. Настъпи протяжна, натежала тишина. Свекървата разбра, че увещанията не дават резултат, и в гласа ѝ се прокрадна твърд метален оттенък.
— Виолета, на Тодор му е трудно в момента, търси себе си… Ти трябва да го подкрепиш, да проявиш разбиране към положението му…
Произнесено с този лепкав, почти майчински тон, изречението прозвуча като щракване на спусък. Виолета остави електрическата кана върху поставката с премерена, почти демонстративна бавност. Сухото щракване на пластмасата проряза въздуха в кухнята като изстрел.
Тя се обърна бавно. От лицето ѝ бе изчезнала и следа от домакинска любезност. Погледът ѝ беше прав, ясен и леден, прикован в Светлана. Тодор инстинктивно сви рамене, сякаш усети как температурата в стаята рязко пада.
— Светлана Любомирова, моля ви, без умалителни — гласът на Виолета звучеше равномерно, лишен от емоция, което го правеше още по-остър. — Синът ви е на четиридесет години. Не е изгубено кученце, което трябва да бъде прибрано, нахранено и утешено.
Обяснила съм му всичко пределно ясно и без вашите намеци и тежки въздишки. Или утре ще се яви на каквото и да е интервю — без претенции, дори за товарач или куриер — или ще си събере багажа и ще се премести при вас, за да продължи „себеоткриването“ си под майчина грижа.
Състрадателната маска падна от лицето на Светлана. На нейно място се появи твърдо, раздразнено изражение. Тя се изправи по-високо на стола си, сякаш искаше да доминира с присъствие.
— Как смееш да говориш така…
— Точно така говоря — прекъсна я Виолета, без да повишава тон. Пристъпи към масата и опря върховете на пръстите си в плота. — Вие сте го възпитали по този начин. Приемете и последиците. Омъжих се за партньор, за зрял мъж, а не за рисков актив, който изисква непрекъснати инвестиции без никаква възвръщаемост. В живота ми няма място за излишен товар.
Думата „товар“ увисна тежко между тях. Тодор трепна, сякаш го бяха ударили, и най-сетне промълви:
— Вили, как можеш да говориш така… пред мама…
Нито една от двете жени не му обърна внимание. Между тях вече се беше разразил открит сблъсък, а неговото мънкане звучеше като далечен фон.
— Винаги съм знаела, че си безсърдечна — изсъска Светлана, присвивайки очи. — В главата ти има само сметки. Пари, разходи, приходи… А къде остава душата? Нямаш представа какво е творческо прегаряне! Това не е мързел! Това е моментът, когато човек е дал всичко от себе си и има нужда да се възстанови, да събере сили! А ти го притискаш с интервюта! Искаш гений да разнася пици?!
От устните на Виолета се изплъзна тих, беззвучен смях — по-страшен от всякакъв вик.
— Гений? Моля ви… Синът ви няма „крехка артистична душа“, а стабилно отгледана инфантилност, която сте подхранвали четири десетилетия. Тичали сте след него с баници, изтупвали сте всяка прашинка от рамото му и сте му повтаряли колко е изключителен и неразбран. Е, резултатът е налице — човек с непоклатима вяра в собствената си уникалност, зад която не стои нищо, освен дълбоки въздишки над изстинало кафе. Неговото „прегаряне“ настъпи в деня, когато някой поиска от него отговорност.
Думите ѝ падаха една по една — точни, премерени, без излишен патос. Тя не крещеше, не обвиняваше истерично. Просто констатираше факти. И именно тази хладна яснота звучеше по-унизително от всяка сцена. Под въпрос не беше само Тодор, а цялата философия на възпитание, която Светлана защитаваше.
— Синът ми е талантлив! — удари с длан по масата Светлана, така че чашите подскочиха. — А ти си алчна и безчувствена жена, неспособна да оцени дарбата му! За теб има значение само дали ще носи пари вкъщи! Какво преживява вътре в себе си, изобщо не те интересува!
— Точно така — отвърна спокойно Виолета и леко кимна. — Не ме вълнува вътрешният свят на човек, който две седмици лежи на дивана, докато съпругата му работи, за да плаща наема за жилището, в което той лежи. Затова, моля ви, спестете ми лекциите за женска мъдрост. Вие вече приложихте своята. И резултатът седи на масата ми, неспособен да изрече една смислена дума в собствена защита. На мен това ми е напълно достатъчно.
