— Допийте си чая — добави тя със същия леден тон, — и си приберете „търсача“. Ще ви трябва време да му помогнете да си събере багажа.
Думата „багаж“ падна в тишината като киселина, разяждаща и последната глазура на семейната идилия. До този момент Тодор Орлов стоеше като блед фон зад майка си — почти незабележим, прилепен към нея като придатък. Сега обаче рязко изправи гръб. Вдигна се бавно от стола, с движения, които изглеждаха репетирани пред огледало. Отмести недокоснатата баница, сякаш с този жест скъсваше всякаква връзка със земните потребности, и впери поглед във Виолета Данаилова. Не като съпруг, а като мъченик, принуден да поучава невежите.
— Ти никога не ме разбра — започна тихо, но с трепереща от патос интонация. — През цялото време се опитваше да ме напъхаш в твоята схема: работа, заплата, отпуска. Елементарен кръговрат на биологично оцеляване. Гледаш повърхността, Виолета, опаковката. Аз говоря за същността. За смисъла!
Светлана Любомирова мигновено застана зад думите му като знаменосец. В очите ѝ проблесна гордост, а към снаха ѝ се отправи тържествуващ поглед.
— Чуваш ли го? Изобщо осъзнаваш ли какво ти казва? Твоят тесногръд свят му е малък, задушава го!
Тодор вдигна ръка и я накара да замълчи. Това беше неговият спектакъл.
— Аз не просто „напуснах“, както ти го свеждаш до битово мрънкане — направи крачка напред, сякаш излиза на сцена. — Аз се отказах от система, която смазва личността и превръща човека в зъбно колело. Не си търся работа. Търся призвание. Това са различни неща. Нужно е време, съсредоточаване, вътрешна дисциплина. Това е труд на духа, далеч по-изтощителен от местене на папки между девет и шест.
Говореше и се наслаждаваше на собствения си глас, на звучните, но кухи фрази. Рисуваше себе си като неразбран титан на мисълта, принуден да обяснява законите на вселената на някой, който току-що е открил огъня.
— И какъв е резултатът от тези две седмици духовен подвиг, Тодор? — попита Виолета спокойно, с хлад, който проряза повече от всякакъв вик. — Откри ли нов физичен закон, докато лежеше на дивана? Или просветлението те споходи между два сериала?
— Ето! — посочи той нагоре, сякаш свидетелстваше пред невидим съд. — Точно това правиш! Мериш вътрешния ресурс с пари! Ти не знаеш какво е прегаряне — когато не тялото, а душата се изчерпа. Дадох на онази фирма най-добрите си години, цялата си енергия, а в замяна получих празнота. И вместо да ми помогнеш да се възстановя, ме тикаш обратно в същата клетка! За какво? За нов телефон? За почивка на морето, където ще снимаш чиниите си?
— Именно! — намеси се Светлана Любомирова, кипнала от майчина ярост. — Той е човек с размах! А ти искаш впрегатен кон, който да тегли каруцата ти!
Виолета ги слушаше — този съвършено синхронизиран дует на самосъжаление и безотговорност — и усещаше как в гърдите ѝ се надига нещо тъмно и студено. Погледна четиридесетгодишния мъж с пророчески плам в очите, после майка му, която го съзерцаваше с почти религиозно преклонение. Картината най-сетне се подреди.
Това не беше обикновен семеен спор.
Това беше сблъсък с цяла философия на живот, изградена върху измислици, егоцентризъм и патологичен отказ от отговорност. И тя повече нямаше намерение да участва в този фарс. Изправи се бавно. Спокойствието ѝ се скъса като пренапрегната струна.
— Светлана Любомирова, откъде накъде смятате, че аз съм длъжна да издържам сина ви? Той ми е съпруг. Той е мъжът в това семейство. Негова е отговорността да осигурява дома ни, а не моя! Така че заедно с вашата „закрила“ напуснете жилището ми незабавно!
Думите ѝ, изстреляни без опаковка и без капка колебание, се врязаха в кухнята като взрив. За миг настъпи гробна тишина — толкова плътна, че сякаш дори прашинките, плуващи в слънчевия лъч, застинаха неподвижно във въздуха.
