— Да не би… да си ипотекирал родния ни дом? — гласът на Ралица Богданова прозвуча ниско и опасно спокойно.
— Мамо, исках да направя нещо голямо! — изписка Красимир Радев, отстъпвайки назад, докато гърбът му не опря в стената. Самоуверената му поза се изпари за секунди. — Планът беше сигурен! Онзи ме подведе! Щях да върна всичко с печалба!
— Безсрамник такъв! — тя сякаш забрави за болките в ставите и високото кръвно и скочи от дивана с пъргавина, достойна за атлет. — Ще ти покажа аз на теб „сигурни планове“! Ще ти обясня какво значи „партньорът ме подведе“! Бащината къща си заложил!
Мила Филипова прецени обстановката за части от секундата. Разбра, че безплатното угощение приключи и започва истинска битка. Грабна чантата си.
— Ох, котката! Забравих да ѝ сложа вечеря! — писна тя и хукна към входа, едва не събаряйки Лъчезар Стоянов.
Лъчезар, стигнал до извода, че и най-вкусните сандвичи не струват подобна драма, също се насочи към изхода, измърморвайки нещо за ютия, оставена включена.
— Ванеса! — проплака Красимир, опитвайки се да се скрие зад фотьойла от настъпващата майчина буря. — Кажи ѝ нещо! Нали имаме общи разходи! Дай ми заем! Семейство сме!
Скръстих ръце и го изгледах с почти нежна усмивка.
— Красимире, преди малко ти сам обясни, че мъжът трябвало да поема отговорност. Е, моментът настъпи. Моите средства, както ти ги нарече, били „икономическо изнудване“. Нямам намерение да те „изнудвам“. Оправяй се.
Ралица вече го бе настигнала и го налагаше с чантата си, която по звука съдържаше поне половин тухла или цял том от някаква енциклопедия.
— До понеделник да намериш парите! — крещеше тя. — Иначе кълна те, ще те изтрия от рода!
Цялата тази креслива процесия се изсипа в коридора. Затворих спокойно вратата след тях и завъртях ключа два пъти. От стълбището още дълго ехтяха обвинения и вопли.
Върнах се в хола. Върху масата лежеше списъкът с моите „прегрешения“, старателно изготвен от съпруга ми. Взех листа, смачках го на топка и с точен замах го пратих в кошчето. Право в целта.
Странно облекчение ме изпълни. Все едно съм събула тесни обувки, които години наред съм носила от инат, убеждавайки се, че ми стават.
След около час телефонът ми иззвъня с известие. Съобщение от Красимир: „Мама вече е по-спокойна, но настоява за парите. Ванеса, моля те, помогни ми с заем! Ще ти върна всичко, обещавам! Осъзнах, че сгреших.“
Настаних се удобно във фотьойла и написах:
„Съжалявам, скъпи. Току-що вложих всичките си свободни средства в собственото си спокойствие. Попътен вятър, капитане.“
Поуката е проста: не позволявайте на никого да се качва на гърба ви, особено ако идва с кални обувки и прекалено големи претенции. Финансовата самостоятелност е най-добрият разкрасителен продукт — изглажда тревогите и придава на погледа онзи стоманен блясък, пред който нахалството бързо отстъпва.
