Окрилен от внезапната подкрепа, Красимир Радев се изправи още по-твърдо, пое си дълбоко въздух и се приготви да изложи следващата точка от обвинителната си реч. Той огледа присъстващите с изражение на човек, който току-що е спечелил съдебен процес.
— Ето за това говоря! — вдигна показалец назидателно. — Подготвил съм конкретен списък. Точка първа: безразсъдни разходи. Миналия месец си купи палто. Ванеса, имаш яке! Защо ти е второ връхно?
— За да не приличам на пораснал тийнейджър, за разлика от някои хора, които още се разхождат с тениски „Пивен крал“, — отвърнах спокойно. — И да уточня — палтото го платих с бонуса от работата си.
— В едно семейство финансите са общи! — изрева той и тресна с длан по масата. Чинията на Лъчезар Стоянов подскочи опасно, но той ловко я задържа, спасявайки сандвича си от преждевременна гибел. — А ти криеш приходи! Това си е чиста форма на икономическо насилие!
Задавих се с чая си, опитвайки се да не избухна в смях.
— Икономическо насилие? Красимир, браво, разширяваш речника си. Само че нека слезем на земята. Ти получаваш две хиляди лева, от които поне триста отиват за бензин на „перлата“ ти, която се чупи по-често, отколкото изпълняваш брачните си задължения, и още толкова — за обеди навън. Аз плащам ипотеката, сметките и храната. За кой „общ казан“ говориш? За онзи, от който ти ще загребваш, а аз ще доливам?
Лицето му пламна в гъст червен нюанс. Очевидно не беше планирал да се обсъждат конкретни суми пред майка му.
— Парите не са най-важното! — смени рязко посоката той. — Става дума за уважение! Ти не ме уважаваш. Решаваш всичко сама. Дори тапетите в антрето избра без да ме питаш!
— Защото ако чаках твоето решение, още щяхме да живеем в пещера с рисунки по стените, — срязах го аз. — Половин година избира килимче за банята. Шест месеца! И накрая донесе онова, което пуска боя щом види вода.
— Това беше дизайнерска концепция! — писна той.
— Това беше глупост, — поправих го меко. — Също като идеята да свикаш този… семеен трибунал.
Ралица Богданова реши, че моментът е настъпил. Тя въздъхна тежко и театрално притисна ръка към гърдите си.
— Ах, сине, аз ти казвах… Жената трябва да е шията, която насочва главата. А тук… тук имаме ламя. Ванеса, мила, не може ли малко по-меко? Мъжът иска да се чувства стопанин. Дай му картите, нека той разпределя. Той по-добре знае къде да инвестира.
Думата „инвестира“ прозвуча като сирена за бедствие. Познавах отлично предприемаческия устрем на Красимир. Неговите „вложения“ обикновено приключваха с кашони ненужни вещи или с участие в схеми, обещаващи 200% печалба за уикенд.
— Мамо, — тържествено започна Красимир Радев и изправи рамене, готов да обяви следващото си велико решение.
