Когато таксито навлезе в двора, фаровете прорязаха мрака и осветиха входа. В този кратък светлинен лъч Теодора ясно различи Виолета Велизарова – тя стоеше плътно до непознат мъж, а ръцете им бяха преплетени по начин, който не оставяше място за двусмислие.
Щом забеляза колата, свекървата рязко се отдръпна от спътника си, сякаш се бе опарила.
— Моля ви, карайте малко по-напред и изгасете фаровете — тихо помоли Теодора шофьора. — Нека изчакаме няколко минути. Ще ви платя допълнително.
От притъмнялата кола тя се опита да проследи какво се случва край входа, но сенките скриваха подробностите. Явно раздялата им беше кратка — мъжът мина покрай таксито, без да подозира нищо, качи се в своя автомобил и потегли.
За всеки случай Теодора изчака още малко, плати и слезе. Стиснала чантичката си, се отправи към апартамента на свекърите.
— Добър вечер, Виолета Велизарова — поздрави тя с привидно безгрижна усмивка. — Донесох ви „имитацията“.
— Дай я по-бързо — отсече свекървата напрегнато. — Да не си я надраскала? Всичко наред ли е?
— Защо толкова се тревожите? Нали казахте, че е обикновена бижутерия — подхвърли Теодора с лека ирония. — Ако нещо ѝ стане, лесно ще намерите същата.
Виолета внимателно пое комплекта и го отнесе в спалнята. Без да чака покана, снаха ѝ я последва. Докато наблюдаваше как колието и обеците се подреждат грижливо в кадифената кутийка, тя уж небрежно попита:
— А няма ли да споделите откъде сте купили тази „дреболия“?
— За какво ти е? — отвърна студено свекървата.
— Просто ми стана любопитно къде продават злато на цената на стъкълца. Може и аз да си избера нещо изгодно.
Теодора с нескрито удоволствие проследи как лицето на Виолета първо пламна, после пребледня като платно.
— Кой ти каза, че е злато? Обясних ти — това е копие! — гласът ѝ трепна.
— Моя съученичка работи в бижутериен магазин. Тя прегледа колието и ми показа пробата. Та… да не би да имате таен обожател, който ви глези с толкова скъпи подаръци?
— Какъв обожател? — едва чуто прошепна Виолета.
— Откъде да знам — сви рамене Теодора. — Може би същият, който преди малко толкова мило ви държеше за ръцете пред входа?
В този момент в стаята влезе Огнян Странджански. Теодора го поздрави, а той ги изгледа озадачено.
— Какви ги шушукате тук? Е, как мина срещата, Теодора Овчар? Хайде да пием чай, че огладнях.
— Огняне, Теодора Овчар вече тръгва — побърза да каже Виолета. — Време ѝ е да се прибира, Борис Александров сигурно я чака. Ще я изпратя и веднага ще ти сложа нещо за хапване.
