Александър: „Ти каза, че съм длъжна. На никого нищо не съм длъжна. Ти си ми баща само на хартия.“
Гергана: „Мълчеше. Винаги мълчеше. И това е избор.“
В три през нощта Мила излезе от стаята. Остави уведомлението на масата, до него пликовете. Излезе от апартамента и заключи вратата. Слезе долу. Повика такси и замина към гарата.
В шест сутринта се качи на влака. След час телефонът завибрира — Диана. Отхвърли обаждането. После Александър — пак отхвърли. Мила изключи телефона и затвори очи. Влакът пътуваше четиринадесет часа. Не спа, гледаше през прозореца. В главата ѝ беше празнота — странна, но приятна.
Александър се събуди в седем и половина сутринта. Опита да включи лампата — не работеше токът. Отиде до банята, пусна чешмата — нямаше вода. Излезе в кухнята. Гергана стоеше до печката, опитваше да запали газта.
— Александър, какво става?
Видя документите на масата. Взе първия — уведомление за изгонване от жилището. Прочете го веднъж, после втори път.
— Какво изгонване? Нали сме под наем!
Гергана показа втория документ — нотариален акт за собственост на името на Мила. Александър седна на стола.
Диана изскочи от стаята с телефон в ръка, лицето ѝ червено, погледът див.
— Какво… Имам някакъв пост! Аз това не съм писала!
Тя тикна телефона си в лицето на Александър; той прочете и провери своя телефон — беше същото навсякъде. Коментарите валяха десетки: „Срамота“, „Как не ви е срам“, „Горкото момиче“. Паролата сменена, нищо не можело да се изтрие.
Диана тичаше напред-назад, крещеше, че това е Мила и трябва да я намерят и принудят да оправи всичко; Гергана четеше своето писмо, после седна и скри лицето си в ръце.
Александър грабна телефона си и звънна на Мила — не отговаряше; звънна на работа — бяха му казали, че е напуснала преди три дни.
Александър излезе на площадката пред апартамента; съседката Милена стоеше пред вратата си и го гледаше странно.
— Александър, вярно ли е това дето сте го написали в интернет?
Той се обърна рязко и тресна вратата след себе си; Диана вече плачеше истерично за децата („Ще се събудят!“), че хладилникът ще се развали без ток, че няма интернет; Гергана седеше с писмото си мълчаливо; Александър препрочиташе уведомлението пак и пак: шестдесет дни… После – навън.
Мила пристигна вечерта в Пловдив. Нае квартира в покрайнините – една стая с прозорец към парка. Включи телефона – петдесет и три пропуснати обаждания; изтри ги всичките без да чете подробности; написа ново съобщение до работодателя си – след десет минути получи отговор: предложението остава валидно, очакват я в понеделник.
Мила легна по гръб върху леглото и загледа тавана – вътре усещаше празнината все така ясно… но този път тя беше добра: място за нещо ново.
В София следващите седмици бяха катастрофални.
Диана опита да започне работа където й попадне – навсякъде питаха за опит (нямаше такъв). Постовете ги беше изтрила вече навсякъде където можела… но скрийншотите плъзнали по групите.
Бащата на децата (с когото не бе говорила три години) подаде молба за попечителство – съдът отсъди в негова полза.
Георги и Лилия заминаха при него.
Диана остана сама.
Опита да пише на Мила от чужди номера:
— Мила, прости ми моля те! Не го направих нарочно! Помогни ми… нямам къде да отида…
Мила четеше тези съобщения мълчаливо… блокираше номерата един по един без да отговаря…
Александър започна работа като нощен пазач на строеж.
Настаниха го във ведомствено общежитие – стая за трима души със спални нарове и общ санитарен възел…
