…тази „загуба“. И без това никога не си се занимавал истински с нея.
Теодор остана с отворена уста. За миг сякаш му изчезнаха всички думи. Истината го беше ударила по-болезнено, отколкото очакваше, и това го вбеси още повече. Започна да хвърля дрехите си в сака така, сякаш не прибираше багаж, а наказваше всяка вещ поотделно. Дърпаше ципа грубо, почти с желание да го откъсне заедно с плата.
Всяко негово рязко движение, всяко тежко изсумтяване звучеше като предизвикателство. Но Милена вече не отвръщаше. Седеше неподвижно и го наблюдаваше как рови по рафтовете, как събаря нещата, без да го е грижа къде падат.
— Ще видиш ти… ще ти дойде акълът… — мърмореше той под нос. — Пак ще ме търсиш…
След минута входната врата се тресна с такава сила, че стъклата в шкафа леко иззвънтяха. После в апартамента се разля тишина. И за първи път от много години Милена усети, че въздухът влиза в дробовете ѝ свободно.
Виктория още седеше срещу нея, вцепенена, с широко отворени очи.
— Миле… какво беше това? — попита тихо, когато Милена се върна на мястото си.
Милена въздъхна дълбоко. И започна да разказва. Разказа ѝ как Теодор от месеци уж „търсел работа“, а всъщност прекарвал дните си на дивана. Как последните пари отивали не за храна, а за бира. Как нощем изчезвал и се прибирал по изгрев. Как отдавна вече не били семейство, а двама чужди хора, които делят един покрив. Как тя всеки ден пресмятала стотинките до следващата заплата. Как Габриела се срамувала от външния вид на майка си. И най-важното — как на Милена отдавна ѝ било страшно да погледне в огледалото. Не заради бръчките. А заради отчаянието в очите си.
Виктория слушаше мълчаливо. Нито веднъж не я прекъсна. Само лицето ѝ постепенно се втвърдяваше, а погледът ѝ ставаше все по-сериозен. Накрая, съвсем неочаквано, каза:
— Ела при мен.
Милена дори не разбра веднага смисъла на думите.
— Къде да дойда?
— При мен — повтори Виктория спокойно. — В нашия град. Антон точно сега търси счетоводител. Не някой случаен, а човек с опит, който наистина разбира работата. А ти си точно такава. На него му трябва човек като теб.
— Вики… — смути се Милена. — Но как така… Аз тук…
— Какво имаш тук? — прекъсна я меко приятелката ѝ. — Теодор? Вече не. Родителите ти? Няма ги. Работата ти? Ти сама каза, че там няма никакво развитие.
— А Габриела? Училището ѝ е тук, приятелите ѝ…
Виктория протегна ръка и стисна нейната.
— Ще поговориш с нея. Ще ѝ обясниш всичко. Ти си добра майка, Милена. Габриела ти вярва. Ако усети, че това преместване е шанс, ще го приеме. Децата понякога правят крачката напред много по-лесно от нас, възрастните.
Милена отново въздъхна. И за първи път си зададе въпроса честно: какво всъщност я задържаше тук?
В събота сутрин телефонът ѝ почти прегря от обажданията на Росица.
— Милена! Какво си направила с Теодор?! — гласът на свекърва ѝ пищеше още преди Милена да успее да каже „ало“. — Дойде при мен и каза, че си го изхвърлила! Веднага го прибери обратно! Той ти е мъж! Веднага, разбра ли ме?
Милена седеше спокойно в кухнята и слушаше потока от обвинения, без да трепне.
— И да знаеш! — продължи Росица вече почти на писък. — Ще ви вземем апартамента! На Теодор му се полага!
По устните на Милена мина бледа усмивка. Точно това очакваше.
— Росица, жилището е мое. Останало ми е от баща ми. Съветвам ви първо да се запознаете добре със закона.
— Ама… ама… — запъна се жената отсреща.
— Така че няма смисъл от заплахи. Желая ви успех с Теодор.
Новата година Милена и Габриела посрещнаха тихо. Само двете. Но за първи път от години — щастливи. Милена дори купи малко бурканче червен хайвер — дребен лукс, който отдавна не си беше позволявала. Габриела тичаше из апартамента с нова блузка, смееше се и палеше бенгалски огънчета.
— Мамо! Мамо, хайде да излезем да гледаме фойерверките! — дърпаше я момичето за ръката.
Излязоха навън в студената, свежа нощ. Под обувките им хруптеше сняг. Небето пламтеше в цветове, а Габриела сияеше така, сякаш светът най-сетне се беше обърнал към тях с лице.
Милена я гледаше и си мислеше:
„Заради това си струваше да издържа всичко. И точно заради това е време да променя живота ни.“
След празниците през януари Милена отиде при началничката си без дълги обяснения и остави молбата си за напускане на бюрото.
— Сигурна ли си? — попита жената.
— Напълно — отвърна Милена.
И в този миг почувства такава лекота, сякаш след безкрайно дълъг път най-после беше събула тежки, мокри обувки.
Разводът с Теодор мина сравнително бързо. Той се опита да вдига скандали, искаше пари, заплашваше, плашеше я с какво ли не. Но законът беше на страната на Милена.
През пролетта тя продаде апартамента. После с Габриела се качиха на влака и заминаха — към голям град, в който възможностите бяха много повече. Виктория им помогна да намерят уютно жилище в нов квартал. Помогна и с работата — място с такава заплата, за каквато Милена преди не смееше дори да мечтае.
Габриела тръгна в ново училище и изненада майка си. Свикна бързо, намери приятелки почти веднага, а само след месец вече се смееше по телефона по-често, отколкото някога се беше смяла у дома.
А Милена… Милена вече не броеше всяка стотинка. Не чакаше аванса като празник. Не потръпваше при всяко обаждане от свекърва си — защото вече нямаше свекърва.
След толкова години за първи път си купи ново пухено яке, нова шапка и топли зимни ботуши. Вечер Милена и Габриела се разхождаха из града, хванати за ръце, и двете усещаха едно и също: животът най-после беше станал светъл. Истински. Техен.