След това се прибра в спалнята, смени дрехите си, мушна се под завивката и почти веднага потъна в тежък, безпаметен сън.
Сънува нещо странно — мрачно, сиво и лепкаво като студен ноемврийски дъжд. В съня ѝ се появяваха Теодор, майка му, непознати лица, разпокъсани гласове… Някой крещеше, друг настояваше за нещо, трети размахваше ръце и даваше заповеди. Отначало всичко беше объркано и размито, после постепенно започна да придобива заплашителни очертания. Милена не разбираше какво става, докато изведнъж не чу силен трясък.
Истински трясък.
Очите ѝ се отвориха рязко. Часовникът показваше четири сутринта. Откъм кухнята се носеше шум — блъскане, дрънчене на съдове, глухи мъжки гласове. Милена се надигна, стъпи боса на студения под и тръгна по коридора. Когато бутна кухненската врата, светлината я заслепи и тя присви очи.
На масата лежеше непознат мъж, разперил ръце така, сякаш възнамеряваше да прекара остатъка от нощта именно там. До него седеше Теодор — зачервен, размазан от алкохол, почти без връзка с реалността. Пред него имаше чиния с остатъците от вечерята. Същата храна, която Милена беше оставила, за да изкарат някак до заплата.
— Какво искаш? — измърмори той, щом я видя. — Имаме гости…
— Какви гости, Теодоре?! Четири сутринта е! — едва тогава сънят окончателно се отдръпна от нея. — Ти нормален ли си? Какво става тук?
Той се опита да стане, но тялото му се залюля и веднага се отпусна обратно на стола.
— Не викай толкова… Нова година идва… отпусни се малко…
— С теб човек направо чудесно може да се отпусне — отвърна Милена през зъби, като с последни сили се удържа да не избухне.
И в този миг нещо в нея прещрака. Все едно тънка нишка, опъната до краен предел години наред, най-после се скъса. Тя пристъпи към масата, хвана непознатия за ръкава на якето и почти го повлече навън. Мъжът едва разбираше какво се случва, но не оказа истинска съпротива. Входната врата към стълбището се хлопна силно и Теодор трепна.
— Ти какво правиш бе… — възмути се той с провлачен глас.
— Сега ще разбереш.
Милена се върна, застана пред съпруга си и без да му даде време да се опомни, го избута след приятеля му в коридора.
Теодор се опита да протестира, но пиянството беше отнело силата и на думите, и на краката му. Коленете му омекваха, а езикът се заплиташе.
— Върви и спи където искаш. На стълбите, при онзи твой приятел, навън — все ми е едно.
— Ти… — започна той да ругае.
Но вратата вече се беше затворила пред лицето му.
Милена остана неподвижна в антрето, вцепенена от собствената си решителност. Не можеше да повярва, че наистина го е направила. Няколко минути по-късно се върна в кухнята, събра остатъците от храната, изхвърли празните бутилки и си наля горещ чай.
Сънят беше изчезнал без следа. Тя седеше сама до прозореца и гледаше улицата, покрита с бял сняг. Снегът беше скрил мръсотията, сивотата, умората на града — всичко изглеждаше чисто, поне отвън. По някое време Милена забеляза, че небето започва да просветлява. Беше време да се приготвя за работа.
Когато излезе от апартамента, Теодор вече го нямаше пред вратата. За пръв път в живота ѝ това изобщо не я развълнува.
Петъчният работен ден мина почти неусетно. Милена работеше стегнато, спокойно и съсредоточено, стараейки се да приключи всичко навреме, за да не остане извънредно. В края на деня ръководството събра целия отдел и съобщи:
— Благодарим ви за добрата работа. За Нова година ще получите премия.
Когато сумата постъпи по картата ѝ, Милена няколко секунди само гледаше екрана и не вярваше на очите си. Парите бяха два пъти повече, отколкото беше очаквала. Тя притисна длан към устата си, защото усети как сълзите напират — не от болка този път, а от радост и внезапно облекчение.
Телефонът в ръката ѝ завибрира. Обаждаше се Виктория — приятелката ѝ, с която Милена не се беше виждала от две години. Преди седем години Виктория беше заминала в командировка, там беше срещнала мъж и никой не беше предполагал, че ще остане. Омъжи се, роди син, устрои живота си далеч оттук, но никога не забрави Милена.
— Миле, в града съм! Само за три дни. Ще се видим ли?
Милена се усмихна и отговори без капка колебание:
— Ела довечера у нас.
Когато Теодор най-после благоволи да се прибере вечерта, явно очакваше съвсем друга картина. Вероятно си представяше жена си разплакана, разкаяна, готова да му се извинява и да го моли да ѝ прости. Още преди да влезе, беше нагласил строгото си, наказателно изражение.
Но щом отвори вратата, видя нещо, което не се вписваше в плановете му. В кухнята седяха Милена и Виктория. Смееха се, разговаряха и пиеха вино.
Лицето на Теодор почервеня от гняв.
— Това какво е?! Какво си позволяваш?! — кресна той по обичайния си начин. — Колко пъти съм ти казвал, че не искам чужди хора в моя дом? Какъв цирк си устроила тук?
Виктория замръзна с чашата в ръка, напълно объркана. Погледна въпросително към приятелката си, без да разбира дали трябва да стане, да каже нещо или да мълчи. Милена само въздъхна, остави чашата на масата и проговори тихо, но изненадващо спокойно:
— Теодоре… толкова ми писна от теб. Наистина. От теб и от майка ти.
Тя го погледна право в очите.
— Казват, че с Нова година идва и нов живот — направи кратка пауза Милена. — Напускам те, Теодоре. Събирай си нещата и се махай от апартамента ми.
Той примигна, сякаш думите не успяваха да стигнат до съзнанието му.
— Ти какви ги говориш? — после устните му се извиха в подигравателна усмивка. — Добре, ще си събера багажа. Само че после ще съжаляваш. А дъщеря ти как ще расте без баща, помисли ли?
Милена се засмя кратко и горчиво.
— Дъщеря ми? Сега ли се сети за Габриела? Е, поне веднъж.
Тя се изправи и посочи към вратата.
— Не се тревожи за нея. Габриела ще го преживее.