Ала някъде дълбоко в себе си Милена отлично разбираше, че се самозалъгва. Нова година нямаше магически да поправи нищо. Нямаше да донесе чудо, нито внезапно спасение. Най-вероятно всичко щеше да стане още по-тежко.
Работата я погълна почти насила. Тя пишеше, подреждаше документи, отговаряше на обаждания, прехвърляше папки от едно място на друго — сякаш тялото ѝ действаше само, без да пита ума. Но онзи угаснал сутрешен поглед на Габриела продължаваше да стои някъде вътре в нея като горчива следа, която не можеше да изтрие.
Когато най-сетне дойде обедната почивка, Милена си позволи да седне за няколко минути. Отвори кутията с макарони, пое си дълбоко въздух и тъкмо посегна към вилицата, когато телефонът ѝ завибрира върху бюрото.
Беше дъщеря ѝ.
— Мамо… — гласът на Габриела прозвуча тихо, внимателно, почти предпазливо, сякаш още преди да попита, вече се беше подготвила да чуе отказ. — Исках само да те питам…
— Разбира се, слънчице — прекъсна я Милена по-бързо, отколкото момичето успя да довърши. — Ще ти преведа пари. И за билет, и за пуканки. Отиди с момичетата, забавлявай се.
От другата страна настъпи кратко мълчание. Само една секунда, но толкова плътна, че Милена я усети като удар. Габриела явно не вярваше, че е чула правилно.
— Мамо! Мамичко! Благодаря ти! Аз… после всичко ще ти разкажа, абсолютно всичко!
В гласа на детето изведнъж се върна онази звънка, лека радост, която Милена не беше чувала отдавна. Сякаш за миг дъщеря ѝ отново беше просто дете, а не малко момиче, което прекалено рано се беше научило да мери желанията си според празния портфейл у дома.
— Само да си изкараш хубаво, зайче — каза тя меко.
След като затвори, Милена веднага отвори банковото приложение. Сумата по сметката беше почти смешна — толкова малка, че човек би се засрамил да я гледа. Но тя не се поколеба нито миг. Въведе номера на Габриела и изпрати превода.
Последните пари.
После погледна към обяда си — голи макарони, без кюфтета, без салата, без нищо излишно — и странно, вместо отчаяние, почувства леко облекчение. Все едно с този билет за кино беше купила на дъщеря си не просто два часа забавление, а малко парченце нормално детство.
Вечерта градът потъна в сняг. Едрите снежинки падаха на гъсти парцали, като в старите зимни филми, само че в тази картина нямаше никаква приказност. Транспортът закъсняваше, колите едва пълзяха по улиците, а автобусите се влачеха така бавно, сякаш всяка спирка беше последната им.
Милена чака повече от двайсет минути на спирката. Обувките ѝ бяха подгизнали, пръстите ѝ се бяха вкочанили, а вятърът сякаш намираше пролука във всяка гънка на палтото. Когато автобусът най-накрая се появи, хората се втурнаха към вратите. Тя едва успя да се промъкне вътре. Притиснаха я до дръжката така силно, че не можеше дори да смени положението на ръката си.
Точно тогава телефонът ѝ звънна.
На екрана светеше името на свекърва ѝ — Росица. Тази жена сякаш имаше особен талант да се обажда в най-неподходящия момент. Милена затвори очи за миг и едва чуто въздъхна.
— Ало… — каза тя, като се опита да задържи телефона така, че да не падне под краката на пътниците.
— Милена, няма да те бавя — започна Росица веднага, с онзи тон, който не оставяше място за възражения. — Преди празниците трябва да се направи основно чистене. Ще дойдеш да изчистиш у нас. Теодор каза, че през уикенда си свободна.
Милена за малко не изпусна телефона. Стисна го още по-силно.
За миг просто застина.
Това беше последният уикенд преди Нова година. Беше обещала на Габриела, че заедно ще украсят апартамента, ще сложат елхата и ще изпекат домашни сладки. Нещо малко, евтино, но тяхно. Поне някакъв празничен уют сред цялата умора и недоимък.
— Росице, аз… имам планове. С Габриела щяхме…
— За твоите неща винаги ще намериш време! — сряза я свекърва ѝ. — Аз съм възрастна жена, на мен ми е трудно. Длъжна си да ни помогнеш.
Милена стисна устни, за да не отговори по-рязко. Добре знаеше, че проблемът не е толкова в възрастта на Росица, колкото в безкрайното ѝ пушене, от което жената се задъхваше дори докато прекосяваше собствения си хол.
— Нека поговорим по-късно — опита се да каже тя.
— Няма какво да говорим. Разбрахме се. В събота те чакам.
Връзката прекъсна.
Милена остана с телефона в ръка, без да успее да произнесе и дума повече. Нямаше как да върне обаждането — стоеше почти на един крак, заклещена между непознати тела, а автобусът подскачаше по заледените улици. Единственото, което можеше да направи, беше да пази равновесие и да не се разплаче пред всички.
Прибра се късно — премръзнала, изтощена, сякаш денят беше изстискал и последната капка сила от нея. Но щом отключи вратата, Габриела изтича насреща ѝ. Лицето на момичето сияеше, бузите ѝ бяха поруменели от вълнение, а очите ѝ блестяха така, както Милена отдавна не ги беше виждала.
— Мамо! Беше страхотно! Имаше една толкова смешна сцена… — заговори тя без да си поеме дъх, докато дърпаше майка си към кухнята. — Аз стоплих вечерята! Ела, седни! Чашата ти е тук! Мамо, наистина беше супер!
Милена я гледаше с уморени очи, но в гърдите ѝ се разля топлина. Габриела беше щастлива. А това в този дом струваше повече от всичко останало.
Тя погали дъщеря си по рамото, слушаше накъсаните ѝ, развълнувани разкази и се усмихваше, макар че едва се държеше на краката си.
Теодор не беше вкъщи, въпреки че стенният часовник вече показваше осем. Милена дори не се учуди. Отдавна това отсъствие беше станало част от обичайния ред на живота им.
Само тихо каза на дъщеря си:
— Най-важното е, че си имала хубав ден, мъниче.
Габриела скоро се стрелна към стаята си — трябваше веднага да се чуе с приятелката си. През стената Милена чуваше звънкия ѝ смях, онзи чист детски смях, който напоследък се появяваше все по-рядко.
Тя бавно прибра чиниите след вечерята, изплакна чашите и избърса масата. Всяко движение ѝ тежеше, сякаш умората беше седнала върху раменете ѝ като олово.