— Преди празниците трябва да се направи основно чистене. Ела да изчистиш у нас. Теодор каза, че през уикенда си свободна.
— Росица, аз… имам други планове. С Габриела мислехме…
— Твоите неща могат да почакат! — прекъсна я тя рязко. — Аз съм вече възрастна, трудно ми е. Длъжна си да ни помогнеш.
Милена стана в шест, както всяка сутрин. Измъкна се тихо от леглото и на пръсти отиде в кухнята, за да не събуди дъщеря си Габриела. Пусна електрическата кана и докато водата се загряваше, взе телефона.
От три месеца денят ѝ започваше по един и същи начин: отваряше мобилното банкиране и пресмяташе колко остава до заплатата. По картата почти нямаше нищо, а парите трябваше да дойдат чак следващата седмица.
Тя остави телефона, издиша тежко и се подпря с длани на перваза. На стола лежеше старият училищен жилетка на Габриела — захвърлен там още от предната вечер. Милена внимателно беше закърпила ръкава му. Детето вече почти го беше израснало, но нова дреха звучеше като недостижима мечта.
Вчера, на връщане от училище, зимните ботуши на Габриела се бяха скъсали: подметката просто се беше разлепила. Милена беше забелязала как дъщеря ѝ се опитва да прикрие скъсаното място, само и само майка ѝ да не се натъжи.
Още същата вечер двете стояха в най-близкия магазин за обувки и търсеха най-евтините, но топли нови ботуши.
— Мамо, защо? Ще походя още с тези…
— Не, миличка. Зимата тепърва започва. Няма да ходиш с пробити обувки. Ще настинеш.
И отново — още един разход от бюджет, който и без това не съществуваше.
Когато се прибраха, от стаята се чу тежка въздишка и влачене на чехли. Беше Теодор. Беше станал късно, защото си беше легнал едва призори след безкрайни стриймове с приятели. Останалата част от деня обикновено прекарваше изтегнат в леглото, без да бърза за никъде.
— Защо се забавихте толкова? — измърмори той, минавайки покрай тях, без дори да погледне жена си.
— Купихме зимни ботуши на Габриела.
— Нямаше ли за какво друго да харчиш? Да не би да сме се заринали с пари? — избухна мъжът ѝ.
— Не! Точно това е проблемът — пари изобщо няма. Но обувките на дъщеря ни се разпаднаха. Крайно време е да се вземеш в ръце, Теодоре! — отвърна остро Милена.
— Пак ли започваш с нервите? — изръмжа той. — Казах ти, че ще си намеря работа. Само че няма да се хвана където и да е. Мъж съм все пак, нали?
Милена стисна устни. Тази фраза я беше чувала стотици пъти през последните три месеца. В началото Теодор уверяваше всички, че ще работи като куриер.
— Страхотна работа е! Куриерите печелят добре!
Само че след като три пъти доставките му не бяха потвърдени, а от сметката му дори бяха удържани пари, мнението му рязко се промени.
— Това са обикновени измамници! — крещеше той. — Не съм виновен аз! Подведоха ме!
Накрая не само не спечели нищо, а излезе и на минус. После реши да кара такси. Но добрите, по-скъпо платени поръчки не му се падаха, защото колата му беше от най-нисък клас, а за начинаещите и без това оставаха малко изгодни курсове. Така Теодор отново си стоеше вкъщи, обиден на целия свят.
Всички семейни разходи лежаха върху Милена: храната, дрехите, училището, сметките, лекарствата.
На следващата сутрин, когато Габриела едва беше отворила очи, за да се приготви за училище, Милена вече тръгваше за работа. Момичето, както винаги, се приближи да я целуне по бузата, но погледът му неволно се плъзна по майка ѝ — по старото, износено пухено яке и по шапката, които тя носеше вече поне пет години.
Милена улови този поглед и сърцето ѝ се сви. Дъщеря ѝ се срамуваше.
— Мамо, днес след часовете Диана и Петя ще ходят на кино, на някакъв новогодишен филм. Може ли… и аз с тях?
Гласът ѝ секна. Не искаше да моли.
— Обади ми се след училище. Може би ще измислим нещо и ще намеря някакви пари.
Но Габриела вече знаеше отговора. Киното беше лукс за тяхното семейство. Винаги е било така, само че сега липсата на пари болеше още по-силно. Детето само кимна, престори се, че е повярвало, и отиде да се приготвя.
Когато Милена стигна на работа, седна зад бюрото си и скри лице в ръцете си. Почти на четиридесет беше. Десет години работеше на едно и също място, пестеше от себе си, носеше едно и също яке вече пет зими, а то не изглеждаше по-добре дори след пране.
Всеки месец броеше дните — до заплатата, до аванса, до мига, в който най-после щеше да може да купи нещо ново на Габриела, за да не гледа момичето с тиха завист другите деца.
Милена не се оплакваше. Просто живееше така. Но днес… днес ѝ беше особено тежко и тъжно. Изведнъж си представи Габриела пред киното — как стои отстрани, гледа как съученичките ѝ си купуват пуканки, а после тихо казва: „Аз не искам.“
Милена избърса една сълза, въздъхна и прошепна думите, които повтаряше на себе си всяка сутрин:
— Още малко. Ще издържим. Всичко ще се нареди… съвсем скоро.