– За снахата! – Тодор Живков вдигна чашата си и се извърна към мен. – За нашата снаха, която си живее на наша издръжка!
Петдесет и пет души избухнаха в смях. Някой дори заръкопляска. Водещият веднага поде: „Ето това се казва тост!“
Аз седях до Георги Цветанов и гледах бялата покривка пред себе си. Върху нея имаше разлято петънце от сос – дребно, издължено, почти като запетая.
Четиринадесет години слушах различни версии на същото изречение. Понякога казано по-тихо, друг път – с насмешка, трети път – почти като присъда. Но смисълът винаги беше един и същ: ти тук нямаш думата. Ти си само добавка към сина ми.
А сега го каза пред всички. На юбилей. В микрофон.
До мен Георги прокара длан по врата си. Имаше този навик – щом се притеснеше, започваше да търка мястото под тила с дясната си ръка, сякаш главата му сама натежаваше към рамото. Чаках да произнесе поне една дума. Той мълчеше.
Изпих водата в чашата си до дъно. Оставих я обратно на масата. После се изправих.
И тръгнах към водещия, за да взема микрофона.
Но това беше краят. Началото беше далеч по-тихо.
С Георги Цветанов подписахме през 2012 година. Аз бях на двадесет и девет, той – на тридесет и една. Година по-късно се роди Боян Странджански. Излязох по майчинство, а Тодор Живков подари на сина си двустаен апартамент на улица „Металургическа“. Не на мен – на сина си. Това го подчертаваше всеки път.
Прехвърли жилището с дарение на името на Георги. Връчи ключовете пред цялата рода и каза:
– Цени го, синко. Не всеки баща може да направи такова нещо.
Тогава се усмихвах. Наистина се радвах. Апартаментът беше двустаен, в панелен блок, на петия етаж. Банята имаше жълтеникав налеп, тапетите на цветя стояха още от деветдесетте, а радиаторите през зимата бучаха така, че Боян се будеше в три през нощта.
Но жилището си е жилище. Свое. Е, на Георги. Но нали бяхме семейство.
Първите три години не работех. Боян беше малък, после забременях с Елица Калинова. Тогава Тодор Живков още се изразяваше по-меко. Не казваше „живее на наша сметка“, а подхвърляше: „Е, седи си вкъщи, какво да я правиш“. Пред свекърва ми, Надежда Емилова, се сдържаше – тя го срязваше. Но през 2018 година Надежда се премести при сестра си в Бургас и Тодор сякаш се отпусна напълно.
През 2015-а, когато Боян навърши две години, започнах работа като лаборантка в млекопреработвателно предприятие. Смяната беше от осем до пет. Боян ходеше на детска градина, Елица още не беше родена. Заплатата ми беше 560 лв. Не бяха кой знае какви пари. Но бяха мои.
Тодор Живков разбра след седмица. Самият Георги му каза, докато вечеряхме у баща му.
– Лаборантка? – повтори свекърът ми и завъртя на кутрето си тежкия златен пръстен с монограм. – И какво от това? Все едно дали ще седи вкъщи, или ще седи там.
Не казах нищо. Георги отново започна да търка врата си.
От онази вечер Тодор си намери любима тема.
Първия път го изрече пред мен на съвсем обикновена семейна вечеря, около половин година след като бях започнала работа. Беше март 2016-а. Бяхме в дома му – живееше сам в просторен тристаен апартамент на булевард „Васил Левски“, с кристал зад стъклените вратички на секцията и килими по стените. Георги му поправяше корниза в спалнята, а аз подреждах масата.
Свекърът ми застана на прага на кухнята и ме загледа как режа салата.
– Знаеш ли, Алевтина – започна той, – сега режеш моята салата, с моя нож, върху моята дъска. А у вас режеш върху дъска, купена с мои пари, в апартамент, който аз съм подарил.
Оставих ножа.
– Тодор Живков, дъската я купих аз. От строителния хипермаркет. За 8 лв.
Той се подсмихна.
– Дъската. А апартамента?
– Апартамента го подарихте на Георги. Благодаря.
– Ето – разпери ръце той. – Благодари. Поне едно „благодаря“ каза.
В този момент Георги влезе с отвертка в ръка.
– Тате, стига.
– Какво съм казал? – Тодор Живков вдигна длани нагоре. – Само истината казвам.
И се върна при телевизора. Пръстенът му тихо чукна в касата на вратата – винаги го закачаше, когато минаваше оттам.
Донарязах салатата, седнах на масата и издържах вечерята до края.
В колата Георги каза:
– Не се пали. Татко си е такъв. Не го прави от злоба.
Кимнах. Боян спеше на задната седалка и не исках да се караме пред детето. А и тогава си мислех: все пак ни даде жилище. Може би има право да се шегува?
Да, тогава наистина разсъждавах така.
Елица Калинова се роди през 2018 година. Отново излязох по майчинство. Върнах се на работа след година и половина – през 2019-а. Междувременно заплатата ми беше пораснала: предприятието се разшири, а мен ме преместиха в отдел „Контрол на качеството“. Първо получавах 860 лв., после 940. До 2026-а вече вземах 1100 лв.
През 2019 година реших, че е време за ремонт. За седем години апартаментът беше съвсем овехтял. Тръбите прокапваха, тапетите в детската се отлепяха, а плочките в банята се бяха напукали по средата – Боян ги беше улучил с топка.
Георги каза:
– Помоли татко. Може да прати негови хора, нали има фирма.
Само си представих как Тодор Живков после десет години ще ми напомня, че и ремонта ми е направил. Затова отговорих: не. Ще се справя сама.
Намерих майстори по обява. Три седмици след работа ходех вечер да проверявам какво са свършили. Материалите поръчвах онлайн – сравнявах цени, чаках намаления, пресмятах всичко до последно.
Общо излезе 15 600 лв. От моята карта. Преводи, касови бележки, фактури – пазех всичко. Не го правех нарочно, просто бях свикнала да съхранявам документи. Професионална деформация – лаборант без документация не работи.
Когато ремонтът приключи, Тодор Живков дойде да види какво е станало.