„За нашата снаха, която си живее на наша издръжка!“ възкликна Тодор Живков в микрофона на юбилея, унизявайки я пред цялата рода

Жестокото презрение беше непоносимо и унизително.
Истории

Той обиколи стаите, прокара длан по стените, после няколко пъти отвори и затвори вратата на банята.

– Накриво са го направили. Аз щях да го изпипам другояче.

Нито дума, че аз бях движила целия ремонт. Нито един въпрос колко е струвало, откъде са дошли парите, колко време съм отделила. Само това: накриво.

Замълчах. Трябваше да кажа нещо още тогава. Но си прехапах езика, защото Георги Цветанов стоеше до мен и нервно разтриваше врата си.

Истинският прелом дойде през двайсет и първата година. Преди пет години.

Беше рожденият ден на Елица Калинова. Навършваше три. Направих малко тържество вкъщи – балони, торта, три момиченца от детската градина. Поканихме и Тодор Живков, както и дъщеря му Галина Велизарова, моята зълва.

Галина беше с две години по-малка от Георги, сега е на четирийсет. Работи при баща си във фирмата, в счетоводството. Не е омъжена. Живее през две къщи от него. Каквото каже Тодор – за нея е закон.

Дойдоха заедно. Тодор подари на Елица огромен плюшен заек, почти половин метър. Галина донесе книжка за оцветяване. Седнахме на масата.

Вдигнахме наздравица за рожденичката. После Тодор Живков се обърна към Георги – пред Галина, пред мен, пред тригодишните деца, които, за щастие, вече бяха избягали в другата стая.

– Георги, момчето ми, ти сам теглиш хомота за всички. Жена ти си пие чайчета на работа, а ти от сутрин до вечер си по обектите.

Оставих чинията си настрани.

– Тодор Живков, аз работя от единайсет години. На пълна смяна. Всеки делничен ден.

Той ме изгледа през очилата.

– И какво от това? Лаборантка било работа? Да плакнеш епруветки?

Галина изсумтя през нос. Георги заби поглед в чинията си.

– Не мия епруветки. Отговарям за контрола на качеството на продукцията. Протоколи, анализи, дневници. Всеки ден по осем часа.

– Осем часа – повтори свекър ми. – А Георги стои по дванайсет часа на площадките. В кал, в студ.

– За това Георги получава заплата – казах аз. – Както и аз получавам за моята работа.

Тодор почука с пръстена си по масата. Два пъти. Сухо и отсечено.

– Заплата. От мен. Аз му плащам. А на теб кой ти плаща? Заводът? Заводът ти подхвърля стотинки, а живееш в моя апартамент.

– В апартамента на Георги – поправих го. – Който вие му подарихте преди четиринайсет години.

– Точно така. Подарих го аз. А ти просто дойде на готово.

Искаше ми се да му напомня за ремонта. За онези 15 600 лв. За това, че аз избрах плочките в банята, аз търсих бригадата, аз всяка вечер след смяна ходех да проверявам как върви работата, а после се прибирах да нахраня двете деца и да ги сложа да спят.

Но Георги вдигна глава и тихо каза:

– Стига. И двамата.

Сякаш и двамата бяхме виновни. Сякаш аз също бях прекрачила някаква граница.

Тодор си допи чая и след двайсет минути си тръгна. В антрето прегърна Георги, потупа го по рамото. Към мен дори не погледна.

Галина се забави малко. Чух я как прошепна на баща си на стълбите:

– Ето, виждаш ли? Държи ти се нахално. И на всичкото отгоре ти отговаря.

Стоях в коридора и стисках в ръце плюшения заек, който Елица вече беше захвърлила под закачалката.

Същата вечер казах на Георги:

– Говори с баща си. Това вече не се търпи.

Той лежеше на дивана и превърташе телефона си.

– Аля, ще говоря с него. Но разбери ме и ти – той ни даде жилището. Той ми даде работа. Какво искаш да му кажа?

– Че не съм хрантутница.

– Той не го мисли така. Просто си говори. Не му обръщай внимание.

И аз не му обърнах.

Пет години не му обръщах. На всеки празник се въртеше една и съща плоча. Нова година: „Георги, ти си хранителят.“ Осми март: „Алевтина, кога най-сетне ще се научиш да готвиш?“ Рожденият ден на Боян Странджански: „Момчето трябва да вижда как мъжът работи, а не как майка му гледа епруветки в завода.“ Три-четири пъти годишно. Най-малко.

А аз мълчах, защото Георги ме молеше. Защото децата обичаха дядо си – той им носеше подаръци, возеше ги с колата, наричаше Боян „боец“, а Елица – „зайче“. И защото апартаментът беше на името на Георги. Дарение. Ако се разведяхме, аз щях да си тръгна с празни ръце. Това го разбирах прекрасно. И точно това ме държеше.

Но след всяка такава вечеря се прибирах и по двайсет минути седях в банята. Просто седях на ръба на ваната. Гледах плочките, които сама бях избрала, и смятах наум. Единайсет години. Петстотин и четирийсет месечни смени. Хиляди протоколи. 15 600 лв. за ремонт. По 360 лв. всеки месец за кръжоци, тренировки, екип на Боян за джудо, рисуване за Елица. Всичко от моята заплата.

И въпреки това – „живее на наш гръб“.

Юбилеят на Тодор Живков беше планиран за април двайсет и шеста. Шейсет и пет години. Той настояваше да празнува у дома. Петдесет и пет души.

– Ще наредим масите направо в апартамента – заявил той на Георги. – Галина ще помогне. И Алевтина да сготви.

Георги ми го предаде. Представих си картината: петдесет и пет човека, тристаен апартамент, храна за всички. Три дни в кухнята. Салати в легени, основни ястия в тенджери, чинии, чаши, чистене след това.

– Георги, това е за ресторант. Петдесет и пет души вкъщи е невъзможно.

– Аля, татко иска да е у дома.

– Татко иска аз да стоя три дни пред печката. Безплатно.

Георги въздъхна и пак разтри врата си.

Обадих се в пет ресторанта. Намерих подходящ – банкетна зала за шейсет места, меню по 152 лв. на човек. Общо излизаше 8 360 лв. Украса и музика – още 640 лв. Всичко заедно: 9 000 лв.

Отидох при Тодор Живков с готови сметки. Показах му менюто, залата, снимките.

– Хубаво е – каза той. – Скъпо е.

– Юбилей е веднъж в живота.

Животопис