Шейсет и пет години не се навършват всеки ден.
Той ме изгледа продължително.
– Разбира се. На теб само да не ти се налага да готвиш. Да свършиш работата с чужди ръце – това го умееш.
Не отвърнах. Просто платих. С Георги разделихме сумата: 4 000 лв. минаха от моята карта, 3 000 лв. – от неговата. Тодор Живков даде 2 000 лв. Точно толкова. За собствения си юбилей.
Запазих си потвърждението за превода. 4 000 лв. Двайсети март, 14:07. Получател – ресторант „Брезова горичка“.
Три дни преди празника ми звънна Галина Велизарова.
– Аля, татко е много разстроен. Засегна го с този ресторант.
– С какво точно съм го засегнала?
– Той искаше да е семейно. У дома. А ти – ресторант. Все едно те мързи.
Стоях в кухнята. Елица беше седнала на масата, пишеше домашните си и гризеше края на молива.
– Галина, говорим за петдесет и пет души. Аз работя пет дни в седмицата. Кога според теб трябва да сготвя за всички?
– Ами аз можех да помогна.
За четиринайсет години Галина нито веднъж не беше предложила помощ. Нито за готвене, нито за децата, нито за каквото и да било. Нито веднъж.
– Ресторантът вече е платен – казах спокойно. – Ще се видим в събота.
Затворих. Елица вдигна очи от тетрадката.
– Мамо, защо леля Галина е ядосана?
– Не е ядосана, Ели. Просто се тревожи за дядо ти.
– Аха – отвърна тя и отново се наведе над задачите.
Прибрах телефона. В мен беше тихо и празно, като в лаборатория след пет следобед – всички са си тръгнали и се чува само равномерното бучене на вентилацията.
Събота. Дванайсети април. Ресторант „Брезова горичка“.
Залата наистина беше хубава – големи панорамни прозорци, брези отвън зад стъклото, бели покривки, подредени столове, светлина навсякъде. Пристигнах два часа по-рано, за да проверя масите, разпределението на гостите и менюто. Администраторката попита:
– Вие сте за тържеството на Тодор Живков, нали?
Кимнах. Тя отбеляза нещо в списъка си.
Към шест започнаха да идват гостите. Колеги на Тодор от строителния бизнес, съседи, стари приятели – шумни мъже със сака, съпругите им с прически и грим. Роднини: братовчед от Шумен, леля от Велико Търново. Галина Велизарова се появи със синя рокля и обеци като капки. Георги беше с нов костюм – аз му бях избрала ризата, а той дори не го забеляза.
Тодор Живков пристигна последен. Бяла риза, черно сако, пръстен на кутрето, който проблясваше под ресторантските лампи. Щом влезе, цялата зала заръкопляска.
Юбилярят.
Настанихме се. Тостовете тръгнаха един след друг. Първо говори брат му. После Галина. След нея – стар приятел, който си спомни как в началото на прехода двамата започнали строителния бизнес „с две лопати и един стар бус“.
Аз седях между Георги и жена, която не познавах – оказа се съпруга на някакъв негов колега. Представи се като Маргарита Александрова и почти веднага ме попита:
– А вие каква сте на юбиляря?
– Снаха съм му – казах.
Тя кимна одобрително.
– Имате късмет със свекър. Разправят, че бил много щедър човек.
Усмихнах се. Под масата стиснах салфетката в шепата си.
Към девет вече се беше пило доста. Водещият подаде микрофона на Тодор Живков за благодарствено слово. В залата постепенно настъпи тишина.
Тодор се изправи. Изпъна рамене. Беше едър мъж – с глава над повечето гости, широк, тежък, внушителен. Гласът му беше плътен и властен. От онези гласове, които хората не прекъсват.
– Благодаря на всички – започна той. – Благодаря, че дойдохте. Шейсет и пет години е сериозна възраст. Това не е просто дата. Това е равносметка.
Гостите закимаха.
– Построих дом. Вдигнах бизнес. Отгледах две деца. Георги е технически ръководител, дясната ми ръка. Галина държи счетоводството, всичко минава през нея. На сина си дадох апартамент. Дадох му работа. Осигурих семейството му.
Настъпи кратка пауза. После Тодор обърна глава към мен. Пръстенът му тихо чукна в чашата – сух, стъклен звук.
– И искам да вдигна тост. За моята снаха Алевтина. Която живее на наша издръжка.
Първо падна мълчание. После някъде се чуха подхилквания. От далечния край на масата някой подвикна:
– Ей, бащата не си поплюва!
Маргарита Александрова до мен извърна лице, сякаш изобщо не беше чула.
Тодор Живков се засмя широко, с цяло гърло. Не се шегуваше. Той вярваше в думите си. Наистина смяташе, че е смешно, че е правилно и че всички в залата мислят като него.
Петдесет и пет души вдигнаха чашите си. Едни – заради общата атмосфера. Други – защото беше юбилей и не вървеше да спорят. А трети – защото вероятно бяха съгласни.
До мен Георги стисна вилицата. Не ме погледна. Не каза нищо.
Изчаках всички да отпият. Изчаках и водещият да посегне отново към микрофона. Тогава станах.
– Може ли? – обърнах се към него. – Само за минута.
Водещият погледна към Тодор. Тодор вдигна рамене.
– Давай, снаха. Кажи и ти един тост.
Взех микрофона. Беше топъл от чуждите ръце.
Петдесет и пет лица се обърнаха към мен. Сред тях беше и колежката ми Снежана Рилскиа със съпруга си. Тя единствена знаеше колко изкарвам и за какво отиват парите ми. Погледна ме и едва забележимо ми кимна.
Поех въздух. Ръцете ми не трепереха.
– Тодор Живков – започнах, – благодаря за тоста. Беше откровен. Вие наистина смятате, че живея на ваш гръб. Слушам това от четиринайсет години и днес най-после искам да ви отговоря. Пред всички. Защото и вие го казахте пред всички.
Залата застина. Галина Велизарова леко открехна уста.
– Вие подарихте на Георги апартамент. Това е вярно. Двустаен, на петия етаж, в панелен блок. Благодаря. Щедър жест беше. Но ремонтът в този апартамент – подове, стени, баня, кухня – беше платен от мен. 15 600 лв. От моята заплата. Пазя всички касови бележки.
Някой на масата се закашля. Тодор Живков престана да се усмихва.