– Единайсет години ходя на работа – продължих аз. – Всеки делничен ден. От осем сутринта до пет следобед. В млекопреработвателния комбинат. Лаборант съм, занимавам се с контрол на качеството. Не мия епруветки, както толкова обичате да повтаряте. Проверявам храна, която хората после слагат на масата си. Протоколи, проби, анализи, стандарти. Това е трудът ми. И за него получавам заплата.
Мълчанието в залата натежа още повече. Видях как Маргарита Александрова се извърна към мен. Този път не отклони поглед.
– Тренировките на Боян Странджански – джудо, математика – ги плащам аз. Уроците по рисуване на Елица Калинова – също аз. По 360 лв. всеки месец. Храната я делим с Георги Цветанов. Дрехите за децата са от мен. Така че моят принос в това семейство не е по-малък от приноса на когото и да било на тази маса.
Тодор Живков се отпусна на стола. Бавно и тежко, сякаш коленете му внезапно отказаха.
– И още нещо. Последно – казах аз. – Този банкет. Вашият юбилей. Общо 9000 лв. Вие дадохте 2000. Георги Цветанов – 3000. Останалите 4000 лв. са от мен. Преводът е от двайсети март, 14:07, ресторант „Брезова горичка“. Ако желаете, проверете.
Оставих микрофона върху масичката на водещия.
– За щедрия свекър – произнесох тихо и вдигнах чашата си.
Четирийсет секунди никой не каза нищо. Броях ги. Умея да броя – такава ми е работата.
После някъде от дъното на залата се чу приглушено:
– Е, това вече…
Маргарита Александрова, седнала до мен, докосна ръката ми и прошепна:
– Силно беше.
Тодор Живков стоеше неподвижно и гледаше в чинията си. Пръстенът му лежеше върху покривката до вилицата – беше го свалил. За първи път виждах ръката му без него. Пръстите изглеждаха по-тънки. И някак по-стари.
Георги Цветанов беше пребледнял. Не поглеждаше нито към баща си, нито към мен. Само търкаше врата си с две ръце, сякаш му се искаше да отвинти собствената си глава.
Галина Велизарова стана рязко и напусна залата. След секунда чух как вратата хлопна.
Водещият се прокашля неловко.
– Така… продължаваме! Следва игра за рожденика!
Опитваше се да залепи вечерта обратно, но пукнатината вече се виждаше.
След около петнайсет минути излязох във фоайето. Снежана Рилскиа ме настигна до гардероба.
– Как си? – попита тя.
– Добре.
– Отдавна трябваше да го направиш.
– Знам.
Стоях до стъклото и гледах към паркинга. Априлска вечер. Улични лампи. Локви след следобедния дъжд. Вътре в мен беше тихо. Не празно – точно тихо. Като машина, която е бръмчала години наред и най-сетне някой е изключил от контакта. Не беше радост. Не беше и облекчение. Просто тишина.
Георги Цветанов се появи след десетина минути. Застана до мен, с ръце в джобовете.
– Доволна ли си? – попита.
– Не. Но не съжалявам.
Той замълча.
– Плака – каза след малко. – Баща ми. В тоалетната. Галина Велизарова е при него.
В гърдите ми се събра тежест. Не жалост. Тежест. Защото знаех, че тези сълзи не са от разкаяние. Той плачеше, защото се чувстваше унизен. А не разбираше, че самият той ме беше унижавал. На всеки празник. Четиринайсет години.
– Да си ходим ли? – попита Георги Цветанов.
– Да.
Тръгнахме си, без да се сбогуваме. Децата бяха при майка ми. Вкъщи Георги Цветанов се съблече, легна на дивана и заби поглед в телефона. Аз си взех душ и си легнах. Таванът над мен беше бял, чист. Боята я бях избрала сама преди три години, при същия онзи ремонт.
Лежах будна. Но за първи път от пет години не ми се налагаше да броя наум, за да се успокоя. Нямаше какво повече да смятам. Всички числа вече бяха казани на глас.
Минаха три седмици.
Тодор Живков не се обади. Нито веднъж. Георги Цветанов ходи при него всяка неделя – сам. Прибира се мълчалив, вечеря и ляга на дивана.
На третия ден Галина Велизарова ми изпрати съобщение: „Унижи татко пред приятелите му, на собствения му юбилей. Семейство не постъпва така.“
Прочетох го. Не отговорих. Защото „семейство не постъпва така“ беше точно онова, което аз си повтарях през всичките тези години. Само че по друг повод.
Снежана Рилскиа от работата ми писа: „Мъжът ми още го споменава. Каза, че никога не е виждал някой да отговори толкова чисто и спокойно. Респект.“
Колегата на Георги Цветанов, Антон Цветанов, му предал: „Жена ти е желязна. Баща ти прекаляваше.“
А вчера ми звънна свекървата от Бургас. Надежда Емилова. Не го очаквах.
– Алевтина – започна тя. – Галина ми разказа. Няма да те упреквам. Но разбери и него. Стар човек е. На шейсет и пет. Всичко е градил с ръцете си. Боли го.
– И мен ме болеше, Надежда Емилова. Четиринайсет години.
От другата страна настъпи пауза.
– Знам – каза тя накрая. – Затова и си тръгнах.
И затвори.
Вчера Георги Цветанов ме попита:
– Ще дойдеш ли при баща ми за майските празници?
– Не – отвърнах. – Ако иска да говори, да се обади. Но не само на мен. Нека пред същите хора каже, че е сгрешил.
Георги Цветанов ме погледна така, сякаш бях поискала от него да скочи от покрива.
– Няма да го направи – каза. – Знаеш го.
– Знам.
Елица Калинова пита защо вече не ходим при дядо. Боян Странджански мълчи – той е на тринайсет, достатъчно голям е и разбира повече, отколкото казва. Миналата седмица сам ми рече:
– Мамо, дядо е инат. Ама и ти си.
Понечих да възразя, но той се усмихна. И аз замълчах.
Ходя на работа. Попълвам протоколи. Плащам тренировките и уроците. Живея в жилището, което не аз получих, но аз превърнах в дом.
Тодор Живков мълчи. Половината му гости смятат, че съм нагла. Другата половина – че си го е заслужил.
Тези хора чуха как той ме унижи. Чуха и как аз му отговорих. Сега едните звънят на него, другите – на мен.
Кой от двама ни прекрачи границата?