— Намери ли жена да помага? — попита след малко Орлин.
— Не.
— Грешка правиш — отвърна той, този път вече без предишната небрежност.
Чу се щракване на запалка.
— Нали ти пратих телефона на една агенция. Плащаш си прилична сума всеки месец и приключваш. Идва човек, който знае какво прави — къпе я, храни я, обръща я, гледа да няма рани, следи лекарствата. А ти се връщаш на работа. Проектът ти е останал в ръцете на ония млади момчета. Без теб ще измислят такива глупости, че после няма оправяне… Не може така, Антоне. Животът си върви. Не можеш да го спреш на пауза.
В мен всичко сякаш изстина.
Погледът ми падна върху ръцете, отпуснати върху завивката.
Кожата беше станала суха, почти прозрачна.
По дланите и пръстите личеше тънка мрежа от дребни старчески гънки.
Ноктите ми отдавна плачеха за ножичка и пила.
Нещо в гърдите ми се сви толкова болезнено, че въздухът едва влезе в дробовете ми.
Орлин говореше разумно.
Сухо, практично, по мъжки.
Защо Антон да съсипва здравето си покрай мен?
Защо да хвърля месеци от живота си заради жена, която остарява и дори не може сама да стане от леглото?
Стиснах клепачи.
Очаквах всеки момент да чуя умореното съгласие на мъжа си.
В кухнята настъпи дълго мълчание.
Само чайникът започна да се загрява. Отначало едва доловимо засъска, после шумът му постепенно се усили и изпълни стаята.
Накрая нещо щракна.
— Не съм звънял в никаква агенция — каза най-сетне Антон.
Нещо иззвънтя — сигурно прибираше чашите или чиниите от масата.
— И няма да звъня.
— Защо? Пари ли ти се свидят? Ако е за това, ще помогна!
— Какви пари те гонят, Орлине? — въздъхна тежко Антон.
Табуретката под него протяжно изскърца.
— Представяш ли си какво ще стане, ако непознат човек започне да я обръща? Да я мие? Мария е горда жена. Ще потъне от срам, ако някой чужд я види такава.
— А пред теб, значи, не я е срам? Ти също си мъж.
— Точно така. Нейният мъж. Съпругът ѝ.
След тези думи Антон замълча за кратко.
Когато отново проговори, гласът му беше станал много по-нисък.
Но в жилището беше така тихо, че до мен достигаше всяка негова дума.
— Когато я видях тогава в спешното… Орлине, сякаш нещо се скъса вътре в мен. Толкова години съм свикнал Мария да е на крак — минава през стаите, глади, готви, премества разни неща, подрежда. Все е заета с нещо. Като шкафа или масата — винаги е тук, винаги си е на мястото.
— Е, да…
— А после изведнъж ми просветна: ако нея я няма, с мен е свършено. Къщата ще остане празна. Няма да има къде да се връщам. Аз не седя до нея като болногледач, Орлине. Обичам я. Това е цялата работа. Айде… стига вече, налей още. Какво си ме захапал.
След това разговорът секна.
Само още веднъж стъкло тихо се докосна в стъкло.
А аз обърнах глава към стената и притиснах лице в грубата калъфка на възглавницата.
Сълзите сами се стекоха покрай носа ми и попиха в плата.
Не плачех на глас.
Не хлипах.
Само дишах накъсано, а пръстите ми конвулсивно мачкаха края на плика на завивката.
И точно в онази минута най-после разбрах нещо съвсем просто.
Не е задължително цял живот да ставаш в шест без петнайсет.
Не е задължително още сутринта да прикриваш с фон дьо тен сенките под очите си.
Не е нужно винаги да си удобна, спретната, събрана и безупречна, за да не бъдеш изоставена един ден.
След около половин час входната врата в антрето хлопна.
Бравата щракна.
После по коридора се чуха познатите тежки стъпки.
Антон влезе в спалнята.
Приближи се до леглото и веднага забеляза мокрите ми бузи.
Спря уплашено.
— Какво има? — попита той и веднага се наведе над мен. — Кракът ли те заболя? Изтръпна ли?
Поклатих глава и протегнах ръка към него.
Той за миг се смути, после седна до мен.
Матракът отново изскърца под тежестта му.
Антон внимателно покри дланта ми със своята.
Пръстите му бяха груби, топли.
С възглавничката на палеца си напипах стария изпъкнал белег на единия му пръст — още от студентските ни години.
— Всичко е наред, Антоне — успях да кажа с усилие. — Само ми оправи възглавницата, моля те.
Той не зададе нито един въпрос.
Само кимна, обхвана ме предпазливо през раменете и ме повдигна с такава грижа, сякаш бях от стъкло.
Зарових лице в старата му фланелена риза.
Миришеше ми до болка познато.
Не на тютюн.
Не на лекарства.
Не на болница.
Миришеше на дом.
На нашия дом.