Антон влизаше в спалнята с един син пластмасов леген, пълен с топла вода. Пъхаше под главата ми голяма хавлиена кърпа, за да не намокри възглавницата, после започваше несръчно да ми мие лицето, шията и ръцете с твърда дунапренена гъба.
Не му се отдаваше. Понякога натискаше повече, отколкото трябва, но го правеше с такава съсредоточеност, сякаш не бършеше болен човек, а изпълняваше сложна и отговорна техническа задача.
След това вземаше масажната ми четка и внимателно се захващаше да разплита косата ми, която през нощта се беше сплъстила на възли.
От време на време дърпаше болезнено.
Аз стисках устни, свивах лице, изсъсквах през зъби, но не казвах нищо.
Вечер ми разтриваше кръста и здравия крак със загряващ мехлем от аптеката. Миризмата му бързо изпълваше стаята — остра, ментолова, примесена с някакъв тежък химически дъх.
Антон дишаше шумно през носа и упорито мачкаше схванатите ми мускули с двете си длани. Понякога ставите на пръстите му тихо изпукваха.
Докато ме масажираше, разказваше бавно и подредено как е минал денят му: че е ходил до магазина, че е говорил по телефона с работата, че е пускал пералня, че се е борил с някаква тенджера, че е търкал ваната или пак се е карал с домоуправителя.
А аз лежах, втренчена в белия таван, и чаках капана.
Бях убедена, че зад тази тиха грижовност непременно има нещо скрито.
Собствената ми безпомощност ме вбесяваше до такава степен, че все по-често си го изкарвах на Антон.
— Пресолил си супата — подхвърлих веднъж раздразнено и бутнах купичката настрани.
В рядкия бульон плуваше преварено фиде, а морковът стоеше блед, воднист и напълно безвкусен.
— Даже моркова не си запържил. Ти самият опита ли го това?
— Следващия път ще го запържа — отвърна Антон без сянка на раздразнение.
Взе спокойно чинията и избърса със салфетка капката бульон, която беше паднала върху малката масичка.
Нито упрек.
Нито тежка въздишка.
Нито повишен тон.
Аз се обръщах към стената и стисках с пръсти края на чаршафа толкова силно, че кокалчетата ми побеляваха.
Искаше ми се най-сетне да избухне.
Да ми се развика.
Да тресне съдовете в мивката.
Да затръшне вратата.
Да излезе нанякъде за няколко часа.
Това щях да го разбера.
То щеше да докаже всичко, от което се страхувах.
А неговото всекидневно спокойствие — прахът, който бършеше старателно, лепкавите каши, които се учеше да вари, бельото ми, простряно от него в банята — ме плашеше много повече.
Все ми се струваше, че той изпълнява тежко задължение.
И че един ден непременно ще ми представи сметката за него.
Мина цял месец.
Една съботна сутрин острият, дрънчащ звън на входната врата разряза тишината в жилището.
Антон отиде да отвори.
Почти веднага от антрето долетя плътният, лесно разпознаваем бас на Орлин — стар негов приятел и някогашен колега от университета.
Зашумоля сваляно яке.
Тежки зимни обувки глухо тупнаха върху пода.
— Ех, какъв студ е навън днес! — провикна се Орлин и шумно издиша. — Дръж. Донесох коняк, взех и салам, и сирене. Как е тя?
— Лежи — кратко отвърна Антон.
Двамата се преместиха в кухнята.
Вратата на спалнята ни остана открехната съвсем малко — едва на два пръста.
През тази цепнатина скоро се промъкна мирис на пушен салам и цигарен дим. Орлин, изглежда, беше отворил малкия прозорец и бе решил да запали направо в кухнята, макар отлично да знаеше как винаги съм се отнасяла към пушенето вкъщи.
Звъннаха малки чашки.
Металният крак на табуретка неприятно издраска линолеума.
Лежах неподвижно и се стараех дори да не помръдвам глава.
Антидекубиталният матрак под мен бръмчеше равномерно. Компресорът последователно пълнеше с въздух отделните му секции и после ги отпускаше.
— Е, разказвай — чух гласа на Орлин.
След това се разнесе познатото бълбукане на течност, която се налива от бутилка.
— Отслабнал си, Антоне. Я се виж. Под очите ти е тъмно. Панталонът ти виси, коланът вече си го стегнал докрай.
Чашката глухо се удари в масата.
Вероятно пиха.
— Всичко е наред — тихо каза Антон.
Някакъв пакет зашумоля.
После ножът няколко пъти затропа по дъската за рязане.
— Вчера Мария успя сама да седне в леглото. Без да ѝ помагам. Цялата се изпоти от усилие, но все пак седна.
— Щом е седнала, значи има напредък — произнесе Орлин, докато шумно дъвчеше салам. — Само че ти себе си виждаш ли? Почти не спиш. Скоро ще станеш на шейсет, а кръвното ти играе.