После щели да дойдат проходилката и патериците. И то само ако организмът ми се възстановяваше без усложнения.
Гледах лекаря, но смисълът на думите му не стигна веднага до мен.
Месец?
Да лежа?
За човек като мен, който цял живот тичаше нанякъде — готвеше, чистеше, проверяваше студентски работи, мъкнеше покупки и смяташе всяка проява на слабост едва ли не за срамна — това прозвуча като присъда.
Прибраха ме у дома чак след две седмици.
И, сякаш нарочно, асансьорът във входа пак беше повреден.
Антон предварително беше помолил няколко съседи да помогнат. Внимателно ме качиха до четвъртия етаж, после ме внесоха в спалнята и ме положиха върху широкото ни легло.
Той вече беше подготвил всичко.
Върху обикновения матрак беше сложен специален противоранев, който тихо бръмчеше с равномерен, почти приспивен звук.
Лежах по гръб.
Не можех сама да се обърна настрани.
Достатъчно беше леко да помръдна и в крака ми се надигаше дълбока, тежка, пулсираща болка, сякаш металът, който държеше костта ми, нарочно напомняше за себе си при всяко движение.
Устата ми непрекъснато пресъхваше.
В гърлото ми стоеше неприятна буца.
Лежах и слушах какво става в апартамента.
В кухнята Антон отваряше шкафове.
Дрънчеше с тенджери.
Пускаше водата.
Разместваше нещо.
От време на време въздишаше тежко.
А аз тълкувах всяка негова въздишка по свой начин.
Струваше ми се, че вече се дразни.
Че е изморен.
Че съжалява, задето цялата тази тежест се е стоварила върху него.
Беше на петдесет и осем.
Отговорна работа.
Чертежи.
Съвещания.
Срокове за предаване на проекти.
Подреденият живот на човек, който сутрин излиза от дома си и знае, че вечерта ще го посрещне жена, способна сама да се справи с всичко.
А сега в спалнята лежах аз.
Рошава.
Потна.
С коса, която нямаше как да бъде измита както трябва.
Толкова безпомощна, че понякога не успявах сама да протегна ръка до чашата с вода на нощното шкафче.
И това ме плашеше повече от самото счупване.
Миризмата на лекарства, камфор и болнични мехлеми се беше настанила в спалнята ни като нежелан квартирант. Аз почти физически чаках мига, в който Антон ще започне да избягва тази стая.
Бях убедена: ще мине седмица, най-много две, и той ще си намери причина да се задържа някъде по-дълго.
В службата.
При познати.
В гаража.
Където и да е.
Само и само да не се връща там, където вместо предишната му жена го чакаше жена, прикована към леглото.
Първата сутрин у дома се събудих от острото щракване на електрическата кана. Навън още не беше съмнало истински — зимното небе висеше ниско, сиво и мътно. В коридора старите дъски изстенаха под нечии стъпки. След няколко секунди вратата на спалнята се открехна и влезе Антон.
В ръцете си носеше стар пластмасов поднос, по който едва личаха избледнели ягоди.
На него беше сложил любимата ми тумбеста синя чаша с разтворимо кафе. До нея, в малка чинийка, лежеше криво отрязана филия хляб, а отгоре — дебело парче сирене.
Антон остави подноса на нощното шкафче, като първо внимателно отмести кутийките с обезболяващи. После придърпа нагоре смъкващото се долнище на домашния си анцуг и тежко седна на края на леглото. Матракът осезаемо хлътна под него.
— Е, как си? — попита той и ме изгледа внимателно. — Хайде, Мария, малко по малко ще се надигнеш. Време е да закусиш.
— Ти трябва да се стягаш за работа — казах пресипнало и обърнах лице към стената, за да не види зачервените ми, подпухнали от безсънната нощ очи. — Остави всичко тук. После сама ще хапна. Върви.
— Взех си отпуск — отвърна спокойно той и се наведе да оправи сбутаната завивка.
Пръстите му бяха груби, грапави, а по кожата на някои места завинаги бяха останали следи от син химикал.
— Неплатен. Началникът първо повиши тон, разбира се, но после ме пусна. Така че няма закъде да бързам. Имам време.
Реших, че просто се прави на смел.
Мислех си: ще издържи два-три дни, после ще му дойде в повече.
Но дните започнаха да се нижат един след друг — дълги, бавни, лепкави като зимен здрач.
Постепенно в дома ни се появи нов ритъм, тих и необичаен, в който всяко утро започваше по един и същи начин.