Първият телефонен звън до Гергана изобщо не дойде нито от майка ѝ, нито от брат ѝ. Обади се напълно непозната жена — наемателка, която само преди седмица беше пристигнала да почива в къщата ѝ заедно със съпруга си и детето им.
— Извинете, но тук става нещо странно — каза жената тихо, очевидно притеснена хората отвън да не я чуят. — Пред портата стои семейство с куфари. Знаят името ви и твърдят, че са дошли при роднина.
От слушалката се чу металното щракване на резето, а след миг до Гергана достигна до болка познат глас. Беше Виолета — съпругата на брат ѝ.
— Госпожице, спокойно, ние сега ще изясним всичко. Само извикайте Гери и ни отворете, моля ви. Децата са капнали от път.
Гергана неволно погледна часовника.
До два следобед оставаха петнайсет минути. Тя беше в апартамента си в града и тъкмо преглеждаше фактурите, свързани с ремонта на покрива. Всъщност именно заради тези предстоящи разходи беше решила за първи път това лято да отдава къщата на туристи.
— Не отваряйте портата — каза тя твърдо. — Моля ви, включете видеоразговор. Веднага ще ви обясня какво става.
Стаите роднините си бяха разпределили още през пролетта.
Малката къща в морско селище Гергана беше купила преди шест години. Тя нямаше нищо общо нито с наследство от родителите ѝ, нито с някакво общо семейно имущество. За да я придобие, Гергана продаде своя едностаен апартамент, вложи всички спестявания, които имаше, а недостигащата сума взе назаем от позната и я изплаща още две години.
Самата къща не беше луксозна, но бе здрава, поддържана и построена както трябва. Вътре имаше две спални, преходна всекидневна, кухня и веранда. До морето се стигаше за около петнайсет минути пеша, ако човек не се отбиеше по пътя в някой магазин.
През първите няколко лета Гергана прекарваше там почти целия сезон сама. По-късно започна да позволява на близките си да идват за по няколко дни на гости.
Само че тези уж „няколко дни“ много бързо и почти незабележимо се превърнаха първо в седмица, после в две, а понякога и в три.
Брат ѝ Антон пристигаше със съпругата си Виолета и двамата им синове. От време на време към тях се присъединяваше и майката на Гергана. Храната роднините обикновено купуваха със свои пари, но сметките за ток и вода, както и последвалото чистене, сякаш не съществуваха за никого.
След всяко тяхно заминаване Гергана оставаше сама да изтърсва пясък от чаршафите, да събира мокри хавлии, захвърлени по мебелите, и да връща кухнята в нормален вид.
Всеки път се ядосваше до крайност и си обещаваше, че повече няма да допуска подобно нещо.
После обаче минаваше година, идваше ново лято и Гергана отново подаваше ключовете на Антон.
Сега вече ясно разбираше едно: до голяма степен сама беше позволила на роднините си да започнат да гледат на къщата ѝ като на безплатна база за лятна почивка.
През март Виолета написа в общия семеен чат, че след края на училищния лагер на по-малкия им син възнамеряват да дойдат на море и да останат почти до последните дни на август.
В съобщението тя дори предварително беше разпределила стаите: двамата с Антон щели да се настанят в голямата спалня, майката на Гергана — в малката, а за момчетата също вече имаше измислен план.