— Щом не ти допада, иди пак при майка си.
— Чудесна идея! — Йоана се изправи, грабна якето си и тръгна към вратата. — Отивам още сега.
— Къде тръгна?!
— При майка ми. На вечеря. Нали така сме решили да живеем.
Тя излезе, а Александър остана сам пред чинията с елда.
При родителите си Йоана разказа всичко от начало до край. Майка ѝ я изслуша мълчаливо, после само поклати глава.
— Остани тук, докато този глупак се опомни. Свекърва ти много добре е разбрала, че нещо може да се измъкне от вас, и е решила да държи парите ви в свои ръце. Дърпа сина си обратно към себе си, вместо да го остави да има семейство. Не е първата такава.
— Не искам развод — въздъхна Йоана. — Обичам го. Само че така вече не се издържа.
— Не се развеждай. Изчакай малко. Ще му дойде умът.
Йоана преспа при родителите си. Александър звъня, после започна да пише съобщения. Първо бяха сърдити, после тонът му омекна и стана почти молещ.
На другия ден я чакаше пред работата.
— Йоана, може ли да поговорим?
Качиха се в колата му. Александър изглеждаше гузен и някак смален.
— Слушай… момчетата в службата ми казаха, че съм пълен идиот. Че заплатата се носи вкъщи при жена ти, не при майка ти.
— Този път са ти казали истината.
— Знам. И мама уж го разбра. Каза, че ще върне парите. Само си удържала за обедите, дето съм ял у тях. Останалото щяла да даде.
— Добре.
— Прости ми. Наистина се държах като глупак. Не помислих.
Йоана го погледна уморено.
— Александре, не искам такъв живот. Ако майка ти продължи да се меси между нас, аз ще си тръгна. И този път окончателно. Разбра ли?
— Разбрах. Няма да се повтори. Обещавам.
Сдобриха се и се прибраха заедно. Вечерта Йоана направи истинска храна — супа, пържоли и салата. Александър ядеше така, сякаш цяла седмица не беше виждал нормална вечеря.
Постепенно всичко се подреди. Александър престана да се допитва до майка си за парите, а семейният бюджет вече го обсъждаха двамата.
Само че Росица не се отказа. Все намираше начин да пъхне нос в дома им — ту ще даде непоискан съвет, ту ще подхвърли забележка към снаха си.
Когато Йоана забременя, свекървата започна да я наставлява за всичко: как да ражда, как да кърми, как да повива бебето.
— Госпожо Росица — каза Йоана възможно най-учтиво, — благодаря за съветите. Но ще чета, ще говоря с лекаря си и ще се справя.
— Книги! — изсумтя Росица. — Книгите не могат да заменят живота. Аз три деца съм отгледала, знам по-добре!
— Възможно е. Но това е моето дете. И аз ще го гледам така, както сметна за правилно.
Росица се обиди, но не за дълго. След седмица се появи с огромен чувал стари бебешки дрешки.
— Събрах ги от роднини. Защо да купувате нови? Бебето расте бързо. Докато се обърнете, всичко вече ще му е малко.
Йоана отвори пакета. Дрехите бяха в окаяно състояние — избелели, изтънели от пране, на места дори скъсани. А количката, която Росица предлагаше, изглеждаше направо от друго време, с ръждясали колела.
— Благодаря — отвърна Йоана спокойно. — Но вече сме взели всичко необходимо. Ново.
— Защо да хвърляте пари на вятъра?!
— Защото искаме детето ни да има нови неща. Това е наше решение.
— Прахосници! — възмути се Росица и отнесе чувала обратно.
Роди се момче. Кръстиха го Петър. Беше светличък, с мек рижав мъх по главата.
Свекървата дойде в родилното отделение, погледна внука си и лицето ѝ веднага се изкриви.
— Не прилича на нашия род.
— Как така? — не разбра Йоана.
Росица присви устни, сякаш вече беше готова да изрече следващото си обвинение.