— Всички в нашата фамилия сме тъмнокоси — отсече тя. — Черни, мургави. А това дете е светло. На кого се е метнало?
— На мен — отвърна Йоана тихо, но твърдо. — Аз съм рижава.
— Александър също е тъмен. Синът трябваше да прилича на баща си.
— Не е задължително. Прилича на майка си. Случва се.
Росица стисна устни още по-силно.
— Разглеждала съм снимки на всички наши предци. Никой не е бил с такава светла коса. Александре, сигурен ли си, че това е твоето дете?
Лицето на Александър пребледня.
— Мамо, какви ги говориш?!
— Казвам, че бебето изобщо не прилича на теб. Нито малко.
Йоана бавно се надигна от леглото. Приближи се до свекърва си толкова, че Росица неволно отстъпи половин крачка. Погледна я право в очите.
— Росице, ако имате съмнения, направете ДНК тест. Платете го сама. Но никога повече не си позволявайте да произнасяте подобни думи пред мен.
Нещо в гласа ѝ накара Росица да се смути. Самоувереността ѝ се пропука.
— Добре, добре… Не се пали толкова. Казах го ей така, между другото.
След това си тръгна. И повече не посмя да повдигне темата.
Само че спокойствието не продължи дълго. Росица скоро намери нова причина да се заяжда. Започна да повтаря, че Йоана не е добра майка, защото все била изморена и не обръщала достатъчно внимание на мъжа си. Намекваше дори, че Александър можел да си намери друга жена.
— Росице — каза веднъж Йоана с изтощен глас, — Александър вижда колко ми е трудно. Помага ми, не се оплаква. Само вие непрекъснато се месите. Защо го правите?
— Аз съм му майка. Имам право да се тревожа за сина си.
— Тревожете се, щом искате. Но не влизайте в брака ни.
Росица обаче не се отказваше. Един ден се обади на Йоана и с престорено съчувствие съобщи:
— Знаеш ли, мъжът ти в момента е у мен. С жена. Аз нарочно излязох от апартамента, за да ги оставя насаме. Помисли си дали си струва да вярваш на човек, който ти изневерява.
Йоана не ѝ повярва. Въпреки това сърцето ѝ неприятно се сви.
— Благодаря за сведението — каза сухо и затвори.
Вечерта Александър се прибра късно. Беше уморен, изцапан, но доволен.
— Къде беше? — попита го Йоана.
— Хванах допълнителна работа. Монтирах прозорци в една къща. Платиха добре. Ето. — Подаде ѝ пачка банкноти. — Ще вземем на Петър нова количка за зимата. Скоро ще застудее.
Йоана го прегърна силно.
— Майка ти ми се обади. Каза, че си бил в нейния апартамент с жена.
Александър замръзна на място.
— Какво?!
— Точно това. Че ми изневеряваш.
— Но аз бях на работа! Тя самата ми намери тази допълнителна поръчка чрез нейни познати!
— Знам. Вярвам ти.
Александър избухна. Взе телефона и веднага набра майка си. Говори ѝ остро, без да ѝ остави място за увъртане. Росица започна да се оправдава, че искала само да провери дали снаха ѝ има доверие на сина ѝ.
— Стига, мамо! — изрева Александър. — Край! Престани да ровиш в живота ни! Аз съм възрастен мъж, имам семейство. Забранявам ти повече да ни настройваш един срещу друг!
Росица се обиди. Изчезна за цял месец. После се появи отново, сякаш нищо особено не се беше случило. Донесе играчка за Петър и за първи път се извини на Йоана.
— Прекалих — призна тихо. — Прости ми. Просто ме е страх да не изгубя сина си.
— Няма да го изгубите — отвърна Йоана. — Но трябва да уважавате границите ни.
Росица кимна и обеща повече да не се меси.
И почти удържа на думата си. Понякога пак подхвърляше съвети, но Йоана вече се беше научила да не ги допуска до себе си.
А Александър наистина се промени. Стана по-внимателен, по-грижовен, по-нежен. Беше разбрал, че заради майчините интриги едва не е изгубил семейството си. И оттогава не позволи на Росица да влияе на брака им.