— И веднага я дадох на мама — продължи тя, сипвайки си макарони. — Взех пример от теб. Мама ми обясни, че съм още млада и неопитна, та нямало как разумно да управлявам парите. Затова отсега нататък тя ще преценява вместо мен.
Вилицата на Александър издрънча върху масата.
— Какво каза?! Дала си цялата си заплата на майка си?
— Да. Нещо нередно ли има? Ти нали направи същото. Реших, че идеята е чудесна. Родителите, както се оказва, по-добре разбират как се харчат пари.
— А ние какво ще ядем?
— Ще ядем. Ето, има макарони.
— Само макарони?!
— Засега. Но пък е икономично. Мама каза, че храната вкъщи ще ни стигне до края на месеца — малко крупи, макарони, зеленчуци. Ако не прекаляваме, ще изкараме.
Александър я гледаше така, сякаш не можеше да повярва, че чува това.
— Йоана, сериозно ли говориш?
— Напълно. Самият ти ми обясни, че родителите са по-мъдри. Аз просто последвах съвета ти.
— Това е пълна глупост!
— Защо? Когато ти дадеш заплатата на майка си, е мъдро решение. Когато аз направя същото — било глупост. Това не се ли нарича двоен стандарт?
Той отвори уста, после я затвори. Накрая само махна с ръка, стана рязко от масата и измърмори:
— Добре. Ще видим кой ще издържи повече.
След тези думи се прибра в стаята и тресна вратата.
На другия ден Йоана отново сложи макарони за вечеря. Този път с олио — за разнообразие.
Александър се върна от работа изгладнял и раздразнен. Цял ден мислеше за храна. На обяд беше изял само някаква супа от пакетче, която колега му даде. Нищо друго не си купи — пари нямаше, всичко беше при майка му.
Като видя макароните с олио, лицето му се изкриви.
— Пак ли това?
— А какво друго? Продуктите намаляват. Пестя.
— Йоана, стига с тези номера. Обади се на майка си и си вземи парите.
— Не.
— Защо?!
— Защото мама реши, че не умея да се разпореждам с финанси. Нека тя ги управлява. Аз няма да се меся. Точно както и ти не се месиш в решенията на твоята майка.
Александър хвърли гневен поглед към чинията, но седна и изяде порцията си мълчаливо. После отново се затвори в стаята.
По-късно вечерта Йоана го чу да говори по телефона с майка си. Опитваше се да шепне, но думите стигнаха до нея:
— Мамо, слушай… можеш ли да ми дадеш към шестдесет лева? Добре де, поне четиридесет… Как така няма? Нали взе моята заплата!… Ясно… Добре.
Затвори и се появи в кухнята с помръкнало лице.
— Мама каза, че вече е заделила парите. Нямало да ми даде.
— Напълно логично — отвърна Йоана, докато миеше чиниите. — Грижи се за бъдещето ни. Спестява.
— Ние ще умрем от глад, преди тя да събере каквото и да било!
— Е, чак пък. Макарони имаме. Няма да умрем.
Следващата седмица беше истинско изпитание за Александър. Макарони, елда, пак макарони, ориз, после отново макарони. Понякога с малко зеле, друг път с морков. Но без месо, без сос, без нормална вечеря.
На работа обядваше колкото да не припадне. Срам го беше да проси от колегите, а в джоба му нямаше и стотинка.
У дома Йоана ядеше същото като него и се държеше така, сякаш всичко е съвсем наред.
На шестия ден Александър не издържа. Влезе вкъщи след работа и още от вратата заяви:
— Ходих у мама. Обядвах там.
Йоана леко повдигна вежди.
— Колко мило. Майка ти те е нахранила.
— Да. Имаше супа, пържоли, салата. Най-после се наядох като човек.
— Радвам се за теб — каза Йоана и постави пред него чиния с елда. — Аз пък днес съм приготвила елда. Само елда, съвсем без нищо.