Малко по малко, от всяка заплата. Знаеш много добре как работя. Вчера вечерта видя ръцете ми.
Стоян извърна поглед. Така обикновено избягваше отговорите — вперваше очи някъде встрани, в стената, през прозореца, в празното.
Елица стана от мястото си. Отиде в спалнята, отвори най-долното чекмедже на гардероба и извади една синя пластмасова папка. Върна се в кухнята и я остави на масата точно пред него.
Той първо погледна папката. После нея.
— Какво е това?
— Отвори я.
Стоян разтвори кориците. Най-отгоре бяха документите за апартамента — нотариалният акт на името на Елица Морозова. Под тях лежаха няколко чисти формуляра, които тя беше разпечатала още сутринта в хотела, след като помоли човека на рецепцията да ѝ помогне с принтера.
— Това е молба за развод — каза Елица. — Не съм я подала. Засега.
Той вдигна очи към нея и този път в погледа му имаше нещо живо. Уплаха, може би. Или онова закъсняло разбиране, което понякога идва твърде късно, но все пак успява да стигне до човека.
— Ели…
— Почакай. Още не съм приключила. — Тя отново седна. — Не искам скандали. Не ми се делят чинии, не ми се доказва кой е по-виновен. Искам само едно: решението да го вземеш ти. Не аз вместо теб, не майка ти вместо теб, а ти. Или си зрял човек, съпруг, и тогава ще говорим като двама възрастни. Или си синчето на мама — и тогава няма за какво да разговаряме. Защото аз няма да живея с трети човек в собствения си дом.
— Мама няма нищо общо…
— Майка ти взе моите пари — произнесе Елица спокойно. — Майка ти покани четирийсет души в моя апартамент, без изобщо да ме попита. Майка ти сложи моите бижута, пак без да попита. А ти ѝ позволи всичко това. Така че има много общо.
Стоян дълго не каза нищо. Елица не го пришпорваше. Зад прозореца шумоляха листата на тополата, в кухнята още се носеше киселият дъх на вчерашното празненство, а Меденка дишаше тихичко в транспортната чанта.
— Ще върна парите — каза най-сетне Стоян. — От моята карта. Още днес.
— Добре.
— И… — той се запъна. — И мама трябва да си тръгне. Ще ѝ го кажа.
Елица го погледна продължително, внимателно.
— Ти сам ли ще ѝ го кажеш?
— Сам.
Тя кимна и се изправи.
Не остана да слуша разговора му с майка му. Отиде в спалнята, пусна Меденка от чантата и отвори прозореца. Септемврийският въздух нахлу хладен и чист — без миризма, просто истински въздух отвън. Някъде долу се чу как входната врата на блока хлопва, после по улицата премина кола.
От хола долитаха гласове. Светлана Мартинова говореше остро — Елица различаваше интонацията, но не и думите. После се чу гласът на Стоян, по-нисък, но по-твърд от обичайното. Последва пауза. След това пак Светлана Мартинова — този път по друг начин, с накъсана обида и плачлива нотка.
Елица погали Меденка зад ухото.
След още двайсетина минути в коридора нещо зашумоля, закачалката издрънча. Входната врата се затръшна.
Стоян надникна в спалнята. Изглеждаше като човек, пробягал маратон — но стигнал до финала.
— Тръгна си — каза той.
— Разбрах — отвърна Елица.
Той помълча, прехвърли тежестта си от единия крак на другия.
— Сега ще ти преведа парите. И… да повикам ли фирма за почистване?
— Повикай.
— Ели — спря се той на прага. — Знам, че това не е оправдание. Но наистина не си представях, че ще стане така.
Тя го погледна.
— Знам, че не си мислил — каза тихо. — Точно това е проблемът, Стояне. Че не си мислил.
Той излезе да телефонира. Тя остана до прозореца.
В двора Светлана Мартинова се качваше в такси — с изправен гръб, стиснати устни и чанта, притисната под мишница. Елица я наблюдаваше отгоре как тръшна вратата и колата потегли.
После премести поглед към тополата. В короната ѝ вече имаше жълти петна — есента си вземаше листата бавно, едно по едно, понякога по две.
Зад гърба ѝ Меденка скочи върху леглото и замърка силно.
Елица си пое дълбоко въздух — хлад, мирис на листа, тишина от двора.
Папката с документите за развод остана да лежи на кухненската маса. Тя не я прибра веднага.
Нека постои.
Хладилника купиха през октомври.
Елица го избра сама — влезе в магазина една събота, без да бърза, помоли консултанта да ѝ обясни разликите между моделите и накрая взе онзи, който беше харесала още от самото начало: широк, тих, с фризер отдолу. Стоян преведе парите още същия ден, както беше обещал — до последната стотинка.
Светлана Мартинова не се обади три седмици. После позвъни с необичайно предпазлив глас, като човек, който за първи път в живота си не е сигурен как ще бъде посрещнат. Спомена нещо за здравето, после за времето, а накрая добави, че ще върне парите на части. Елица отговори кратко: добре, разбрахме се — и първа затвори.
Стоян се променяше бавно. Без резки жестове, без театрални обещания. Просто започна да прави неща, които преди не правеше. Питаше, преди да се съгласи. Веднъж каза на майка си по телефона: „Това не ни устройва.“ Елица го чу случайно от коридора и не направи коментар. Само го отбеляза наум.
Папката с документите тя прибра в чекмеджето.
Не я изхвърли — прибра я. Разликата беше важна, макар и само за нея.
Полина се появи през ноември с изражението на човек, дошъл уж да се помири, но всъщност да провери дали всичко може пак да продължи по старому. Елица ѝ направи чай, поговори с нея за децата, за времето, за дреболии — и после любезно я изпрати. След това Полина повече не звънна.
Във фабриката дадоха премия за септемврийската поръчка. Елица отдели част от сумата, а останалото похарчи за курс — отдавна ѝ се искаше да се научи на френски сладкиши, на истински кроасани и на онова правилно тесто, което се прави с търпение. Първите станаха криви и прегоряха отдолу. Вторите вече бяха по-добри. Третите Меденка подуши с видимо уважение.
Животът продължаваше — без шум, без патос, без фанфари. Просто продължаваше така, както умее, когато никой не му пречи.
Една вечер Елица седеше в кухнята с чаша кафе, гледаше през прозореца към тъмния двор и си мислеше, че преди година не би могла да обясни с думи какво точно ѝ липсва. Сега обаче знаеше съвсем ясно: тишина. Нейна собствена, незаета от никого тишина — такава, в която в апартамента няма чужди гласове, чужди решения и чужди ръце в чекмеджетата ѝ.
Меденка скочи на перваза, настани се до нея и също се загледа навън.
Зад стъклото ситен ноемврийски дъжд ръмеше над двора.
Беше хубаво.