— Вече звъняха — изстреля Галина, без да губи време в поздрави. — Светлана Мартинова. Снощи, към единайсет и половина. Обясни ми, че си им „скроила саботаж“ и си „посрамила фамилията пред почтени хора“.
— Аха — отвърна Елица тихо.
— Добре ли си поне?
— Добре съм. В хотелския комплекс „Брезите“.
Галина замълча за миг.
— Сама ли?
— С Пряник.
— Разбирам — каза приятелката ѝ. — Да дойда ли?
— Недей. Искам малко тишина.
— Добре. Само ми се обади, когато решиш какво ще правиш.
Елица обеща и прекъсна разговора.
Масажът се оказа точно това, от което имаше нужда. Жената, която го правеше, не я засипваше с въпроси, не подхващаше празни приказки, а работеше спокойно и уверено. За четирийсет минути Елица почти потъна в дрямка. Когато излезе от кабинета, имаше странното усещане, че някой я е изстискал докрай, после я е разгънал внимателно и я е подредил обратно — не набързо, а по шевовете.
Обядва в ресторанта на хотела. Поръча си супа, кюфте с картофи и компот — най-обикновена храна, като от стол, без украси и претенции. На съседната маса седеше възрастна двойка. Двамата говореха тихо за нещо свое, понякога се засмиваха, после пак се навеждаха един към друг. Елица ги наблюдаваше и си мислеше, че явно така изглежда животът, когато е нормален.
След обяда излезе навън. Септември беше сух и мек. Листата по брезите вече бяха пожълтели, но още се държаха за клоните. Тя тръгна по алеята край гората, мина веднъж, после още веднъж, накрая седна на една пейка и остана там без да прави нищо. Просто слушаше как вятърът подмята листата по асфалта.
Привечер решението дойде.
Не беше бурно, не беше внезапно. Дойде тихо. Както се случва, когато нещо отдавна е зряло вътре в теб и най-после намира точните думи. Елица извади телефона си и написа на Стоян само едно съобщение: „Утре ще се прибера около обяд. Трябва да поговорим.“
Отговорът му пристигна почти веднага, сякаш го беше чакал с телефон в ръка: „Най-сетне. Мама също е тук, иска да ти обясни.“
Елица се вгледа в екрана.
Мама също е тук.
Разбира се. Как иначе.
Прибра телефона и се върна към хотела. Пряник я посрещна до вратата на стаята със сънен поглед, протегна се лениво и пак се отпусна на мястото си. Навън се смрачаваше. Гората първо посиня, после почерня. Някъде далеч премигна светлинка — може би къща в село, може би фарове на кола по пътя.
Елица си легна рано.
И спа без сънища — за първи път от много, много време.
Таксито влезе в двора малко след дванайсет и половина на следващия ден.
Елица плати, слезе, взе клетката с Пряник и вдигна очи към прозорците на апартамента. Малкото прозорче беше открехнато — значи вътре имаше човек. Впрочем тя и без това не се беше съмнявала.
Още във входа я блъсна миризма на чужда храна — кисела, застояла, неприятно полепнала по въздуха. Усети я още на първия етаж и веднага разбра: през нощта жилището беше попило всичко. Размразеното месо от спрелия хладилник, остатъците от мезета, алкохола, чуждия шумен празник, който беше приключил грозно.
Отключи със своя ключ.
Гледката в антрето можеше да се нарече погром, но думата ѝ се стори твърде бедна. На пода лежаха забравени дамски обувки с остри върхове — не нейни. На закачалката висеше чуждо сако. Насред коридора, точно където трябваше да се мине, беше оставена недопита бутилка коняк „Плиска“, три звезди. Елица я прекрачи и влезе в хола.
Килимът беше потъмнял от голямо петно — по миризмата личеше, че е червено вино. Телевизорът върху шкафа имаше диагонална пукнатина през екрана. Покривката на масата беше дръпната на една страна, а една чиния лежеше на пода — здрава, просто паднала. На дивана, смачкан на безформена купчина, беше метнат пледът, който Елица бе донесла от командировка преди две години.
Тя огледа всичко без истерия. Спокойно, почти служебно. Както се оглежда място на произшествие — внимателно, с отбелязване на всяка подробност, но без излишни чувства.
От кухнята се чу шум.
Елица влезе.
Светлана Мартинова седеше на масата. Не беше с бордото си рокля, а с домашен халат, който изглеждаше чужд и прекалено широк за нея. Кехлибарената огърлица обаче още висеше на шията ѝ. Пред нея имаше чаша с изстинало кафе и пепелник, макар че пред Елица Светлана Мартинова никога не беше пушила. Очевидно срамът вече беше отпаднал.
Свекървата вдигна очи. И за първи път, откакто Елица я познаваше, в тях нямаше нито командирското присвиване, нито обичайното прокурорско изражение. Имаше нещо друго. Не разкаяние — до него очевидно пътят беше дълъг. По-скоро объркване на човек, чийто подреден свят внезапно е отказал да се държи по правилния начин.
— Дойде значи — каза тя. Без натиск. Просто го установи.
— Дойдох — потвърди Елица и остави клетката на пода. Вътре Пряник се размърда.
— Стояне! — извика Светлана Мартинова. — Стояне, тя се прибра!
Стоян излезе от спалнята. Дрехите му бяха измачкани, лицето — небръснато, а целият му вид казваше достатъчно ясно, че нощта не е минала леко. Елица го погледна изпитателно — така, както човек гледа добре познат предмет, който вече е решил да премести от мястото му.
— Е? — каза той. — Ще говорим ли?
— Ще говорим — отвърна Елица. — Но първо това.
Тя пристъпи към Светлана Мартинова, хвана кехлибарената огърлица с два пръста и я свали от врата ѝ. Внимателно, без дърпане, сякаш прибираше нещо свое. Свекървата понечи да се отдръпне, но не каза нищо.
Елица пъхна огърлицата в джоба на якето си и се обърна към мъжа си.
— Седни.
Той седна. Майка му също се размърда, сякаш смяташе да се приближи до тях, но Елица я спря:
— Светлана Мартинова, този разговор е между мен и Стоян.
— Аз съм му майка, имам право да—
— Изчакайте в хола, моля.
В това „моля“ имаше такава твърдост, че свекървата стана и излезе. Елица сама се изненада, но не го показа.
Останаха двамата.
Тя седна срещу Стоян, постави ръцете си върху масата и го погледна право в лицето.
— Стояне, няма да крещя — каза спокойно. — Искам само да ми отговориш честно: знаеше ли, че парите са взети без мое знание?
Той прекара длани по лицето си.
— Ами… мама каза, че си наясно…
— Излязох от вкъщи в шест сутринта. Ти не ми звънна. Аз не съм ти звъняла. Кога точно успяхме да го обсъдим?
Последва мълчание.
— Не си проверил — продължи Елица. — Било ти е по-удобно да повярваш на майка си. Защото, ако ми беше позвънил и ме беше попитал, щеше да се наложи да ѝ кажеш „не“. А това ти не можеш да го правиш.
— Ели, това все пак не означава—
— Деветстотин и шестдесет лева, Стояне. Събирах ги седем месеца.