— Давате ли си сметка какво правите? Стоян ще трябва после да обяснява всичко!
— На Стоян — спокойно отвърна Елица — наистина ще му се наложи.
Тя не остана да слуша повече. Прекоси коридора и се насочи към тесния участък до входната врата. Там, зад електромера, в стената беше вграден малък елтабло — общото за целия апартамент. Ключът от него висеше на старо кукиче, оставено още от предишния собственик. Елица го свали, пъхна го в ключалката, отвори капачето, намери главния прекъсвач и го щракна надолу.
Апартаментът угасна.
Музиката секна насред такт. Хладилникът издаде кратко, глухо изхриптяване и замлъкна. От хола се чу колективно ахване, след него — детски писък, а после някакъв мъжки глас изруга:
— Какво, по дяволите, става?
Елица заключи таблото и прибра ключа в джоба на якето си.
В пълния мрак напипа дръжката на входната врата, излезе на площадката и внимателно я притвори след себе си.
Пряник измяука тихо от транспортната чанта.
— Знам — прошепна му тя. — Знам.
Слезе по стълбите и излезе пред блока. Септемврийският въздух миришеше на мокър асфалт и на дим — някъде наблизо някой явно гореше сухи листа. Елица извади телефона си и повика такси.
Докато чакаше, остана до входа и гледаше прозорците на своя етаж. Зад стъклата вече проблясваха светлини от телефонни фенерчета — хаотични, нервни, размятани насам-натам. Долавяха се гласове. След малко един прозорец се отвори и оттам се подаде Светлана Мартинова.
— Елица! — извика тя в тъмния двор. — Елица, веднага върни ключа!
Таксито спря до тротоара.
Елица вдигна клетката с котарака, преметна чантата си и се настани на задната седалка.
— Накъде? — попита шофьорът.
— Извън града — каза тя. — Има един спа хотел край шосето. Ще ви изпратя адреса.
Колата потегли. Елица се отпусна назад, облегна глава и затвори очи. Ръцете ѝ още леко трептяха — остатък от безкрайно дългия ден. Но някъде дълбоко в нея, там, където през последните часове всичко се беше свивало, стискало и търпяло, внезапно настъпи тишина.
След три минути телефонът ѝ звънна.
Стоян.
Елица погледна екрана, изчака повикването да прекъсне и прибра апарата обратно в джоба си.
После го извади отново и включи безшумен режим.
Хотелът се казваше „Брезова роща“ и се намираше на около двайсет километра от града, до края на борова гора. Елица беше идвала тук само веднъж — преди три години, на фирмено събиране на фабриката. Тогава беше прекарала почти цялата вечер на масата, пиеше чай и си мислеше, че някой ден трябва да дойде просто така, без повод. После забрави. После пак забрави.
Сега рецепционистът — млад мъж с добре оформена брада — хвърли поглед към транспортната чанта и учтиво попита:
— С домашен любимец ли сте?
— Ако е възможно.
— Имаме стаи за гости с животни. Доплащането е малко.
— Чудесно — каза Елица и извади банковата си карта.
В чантата Пряник седеше с изражение на същество, което отдавна е свикнало с внезапни премествания, макар това изобщо да не беше вярно. Котаракът беше живял на едно и също място през всичките си пет години и мразеше колите. Но сега мълчеше. Може би усещаше настроението на стопанката си. Котките умеят такива неща.
Стаята се оказа малка, но уютна и спокойна: дървена ламперия по стените, прозорец към гората, широко легло с бяло бельо. Елица пусна Пряник навън. Той веднага направи инспекция на помещението, обходи ъглите, подуши креслото, скочи на перваза и седна да гледа към тъмните дървета — сякаш точно това беше най-естественото място за него.
Елица влезе под душа. Дълго стоя под горещата вода, докато от раменете ѝ не се отлепи усещането, че цял ден някой я е държал за яката. После се уви в халата, поръча в стаята чай и сандвичи и легна върху завивката.
Не включи звука на телефона. Екранът обаче продължаваше да светва. Отново и отново. Стоян. После непознат номер. После пак Стоян. После номер, който разпозна — Светлана Мартинова явно звънеше от чужд телефон, понеже нейният вероятно нямаше как да се зареди в тъмния апартамент.
Хитро.
Елица си наля чай, взе сандвич със сирене и се загледа през прозореца. Навън имаше гора, нощ и тишина — истинска тишина, без чужди гласове, без чужда музика, без нечии претенции.
Мислеше за парите. Четиридесет и осем хиляди. Не всичките петдесет, които бяха скрити в термоса. Значи Светлана Мартинова беше оставила около хиляда и петстотин. Дали от алчност, или от разсеяност — вече нямаше значение. Важното беше друго: беше отворила чуждо чекмедже, беше взела чужди пари и после беше излъгала сина си, че снаха ѝ „сама е одобрила всичко“. Спокойно. Без колебание. Без сянка от съмнение. Сякаш имаше пълното право да го направи.
А Стоян? Той дори не беше попитал. Не беше проверил. Не беше ѝ се обадил. Беше му по-удобно да повярва на майка си, отколкото да набере собствения си дом и да чуе жена си.
Точно това Елица въртеше в главата си, докато отвън боровете шумяха в нощта. Не беше крясък. Не беше и обикновена обида. Беше нещо по-тихо, по-хладно — и затова много по-сериозно. Нещо, което се изправя в цял ръст и те поглежда право в очите.
Пряник скочи от перваза, дойде на леглото, настани се до нея и замърка силно.
— Прав си — каза му Елица. — Време е за сън.
На сутринта се събуди в осем и половина — за първи път от месеци без аларма. Остана още малко легнала, заслушана в приглушените звуци зад стената: някакви съседи закусваха, вентилацията равномерно бръмчеше, а Пряник делово точеше нокти в ъгъла на креслото. После стана, изми лицето си и върна звука на телефона.
Съобщенията бяха двайсет и три. Пропуснатите обаждания — четиридесет и едно.
Тя си наля вода от каната, изпи цяла чаша и започна да чете.
Стоян беше писал в един през нощта: „Ели, това вече е прекалено. Разбираш ли какво направи? Хората от министерството си тръгнаха. Мама плаче. Децата на Полина реват. Токът още не е пуснат — ключът е у теб. Върни се.“
В три през нощта беше изпратил друго: „Добре, разбирам, че си се обидила. Но така не се прави.“
В пет сутринта съобщението беше съвсем кратко: „Хладилникът се размрази. Имаше месо вътре.“
Елица прочете всичко докрай, остави телефона настрани и поръча закуска в стаята. Омлет, препечена филийка, кафе. Докато чакаше, отвори менюто със спа процедурите. Масажът на гръб беше на поносима цена. Записа час за единайсет.
После се обади на приятелката си Галина — не за да се оплаква, а просто да я предупреди. Ако Стоян или свекърва ѝ започнеха да звънят на нейния номер в търсене на Елица, Галина трябваше да знае: всичко е наред, тя е в безопасност, просто си е взела пауза.
Но още преди Елица да успее да обясни, Галина я прекъсна.