— Защо си се довлякла в този вид? И какво, за бога, си облякла?
Елица застина на прага на собственото си антре и примигна бавно, сякаш не беше сигурна дали вижда правилно. Насреща ѝ стоеше Светлана Мартинова — в бордо рокля с къдрички и с нейните, на Елица, кехлибарени мъниста на шията. Същите онези, които тя държеше прибрани в кутийка на най-горния рафт на гардероба.
— Добър вечер — произнесе Елица равнодушно.
— Добър ли? — свекървата разпери ръце така, все едно Елица не се прибираше след четиринайсетчасова смяна, а беше закъсняла за собствената си венчавка. — Полина с децата вече е долу пред входа! А у нас топлото още не е изкарано, картофите стоят необелени — три легена! Хайде, бързо се преобличай и в кухнята. Няма да ми стърчиш тук като кол!
От хола се носеше силна музика. Непознати гласове, смях, детски писъци — всичко това беше нахлуло в жилището на Елица и го беше завзело така, както войска превзема чужд град.
Тя сведе очи към ръцете си. Пръстите ѝ бучаха — вече не я боляха остро, а тъпо и глухо, като след часове работа с вибрираща машина. Дванайсет платки блатове, осем дози крем, фирмена поръчка за триста пасти за банкетна зала. Беше станала в шест сутринта. Сега наближаваше девет вечерта.
— Светлана Мартинова — каза тя с прекалено спокоен глас, — какво става тук?
— Празник става! — свекървата вече се обръщаше обратно към коридора. — Събрали са се сериозни хора, познати на Полина от министерството. Стояне! Стояне, тя най-после се прибра!
От кухнята се показа Стоян с физиономията на човек, който знае, че е виновен, но още не е решил точно за какво. Трийсет и две годишен, широкоплещест, с добри очи — и с пълна неспособност да каже „не“ на майка си. Би било почти смешно, ако не беше толкова изтощително.
— Ели, ти нали разбираш… — започна той.
— Разбирам — прекъсна го Елица. — Ела с мен за минута.
— Няма време за това! — намеси се Светлана Мартинова. — Стояне, мъжете вътре говорят за лов, върви при тях. Върви, върви. Ние тук ще се оправим.
Стоян послушно изчезна.
Елица влезе в кухнята и спря насред нея. На пода наистина имаше три пластмасови легена с картофи. Плотът беше затрупан с чужди торби, кутии, съдове и пликове. Върху хладилника се мъдреше касова бележка — дълга като присъда. Елица я хвана с два пръста и я приближи до очите си.
Червен хайвер. Пушено филе. Два вида сирене на неприлична цена. Три бутилки коняк „Арарат“. Шампанско. Поръчкова торта — петдесет и седем сантиметра диаметър; Елица машинално отбеляза, че на снимката върху кутията се виждат пластовете, кремът е маслен, а сладкарят явно не е от скъпите. Най-долу сумата беше закръглена около деветстотин и седемдесет лева.
Тя пусна бележката върху плота.
После отвори шкафа под мивката — онзи, в който държеше стария си термос с отчупен капак. В термоса, мушнати между две навити на руло найлонови торбички, трябваше да има около хиляда лева. Събираше ги седем месеца — по малко, тихо, без излишни разговори, защото хладилникът вече беше ремонтиран два пъти, а майсторът последния път ѝ беше казал честно: „Следващия път по-добре купете нов.“
Термосът беше празен.
Елица го върна на мястото му. После внимателно затвори шкафа.
От хола някой избухна в гръмък смях — широко, от сърце, както се смеят хора, на които им е добре и изобщо не ги интересува домакинята, която стои в кухнята с празен термос в ръце.
Тя откри Стоян в коридора. Тъкмо носеше на някого чаша със сок и изглеждаше почти щастлив — както винаги, когато майка му беше наблизо и всичко се случваше според нейното желание.
— Стояне — каза Елица тихо. — Парите от термоса.
Той се спъна на място.
— Ели, чакай малко, мама ще ти обясни, не е точно така…
— Деветстотин и седемдесет лева. Моите пари. От моя шкаф.
— Ама мама каза, че ти знаеш! — в гласа му се появи онази нотка, която имат децата, когато са хванати, но още се надяват някак да се измъкнат. — Каза, че ти сама си предложила, че сте се разбрали…
— Излязох от вкъщи в шест сутринта — отвърна Елица. — Кога точно успяхме да се разберем?
Стоян остави чашата върху шкафчето и разтърка тила си.
— Виж, хайде не сега, а? Нали има гости. Вътре са хора от министерството, познати на Полина, важни връзки са. После ще говорим.
— После — повтори Елица.
Нещо в гласа ѝ го накара да я погледне. Не отгоре-отгоре, не набързо, а истински. Видя сивите сенки под очите ѝ, работната дреха, напръскана с дребни петънца крем, косата, прибрана небрежно на тила. Видя и лицето ѝ — не гневно, не обидено. Спокойно. Именно това го изплаши.
— Добре — каза той и взе чашата. — Добре, Ели, само не прави от това…
Но тя вече вървеше към спалнята.
Светлана Мартинова я пресрещна пред вратата — появи се отстрани, сякаш беше изскочила от стената, както умееше винаги в най-неподходящия момент.
— Къде тръгна? Няма време да се преобличаш, Полина вече влезе с трите деца, трябва да се слага масата!
— Ще почакат — отговори Елица и затвори вратата на спалнята след себе си.
Седна на края на леглото. Остана така около минута в тишина — относителна, защото от хола продължаваше да долита глъчката на чуждото тържество в нейния дом. После се изправи, извади изпод леглото малка пътна чанта и започна грижливо да подрежда вещи вътре.
Документите сложи най-отгоре. Лична карта, нотариалният акт за апартамента, трудовата книжка със синя корица. Включи телефона да се зарежда — контактът беше до таблата на леглото. Добави резервни дрехи и несесер с козметика. От перваза взе котарака Меденка — риж, флегматичен и единственият обитател на това жилище, когото тя не можеше да остави.
Меденка я погледна със сънени очи, прозя се и позволи да бъде прибран в транспортната чанта.
Елица облече якето си.
После излезе в коридора.
Светлана Мартинова тъкмо идваше откъм кухнята с поднос, върху който звънтяха чаши. Щом видя пътната чанта и клетката за котарака, се закова на място.
— Това пък какво е?
— Тръгвам си — каза Елица.
— Къде?! — гласът на свекървата се изстреля до онази височина, при която обикновено всички започваха да ѝ се подчиняват. — Тук има гости, сред тях седят и хора от министерството.