– Сериозно ли говориш?
– Напълно.
Антон рязко дръпна стола назад.
– И според теб къде трябва да отида?
– Отваряш обявите и започваш да избираш.
– Ралица, аз живея тук от седем години. Работата ми е наблизо, целият ми живот е подреден около този квартал.
– Тогава търси нещо наоколо.
– Даваш ли си сметка колко трудно е това?
– Давам си. Последните дни точно това предлагаше на мен.
Антон нервно закрачи из кухнята, сякаш стените изведнъж бяха станали твърде тесни.
– А майка ми? Тя вече се готвеше да освобождава нейното жилище.
– Майка ти има къде да живее.
– Обещах ѝ стая.
– Обещал си ѝ стая, която не е твоя. Сега ти ще ѝ обясниш как стоят нещата.
Точно тези думи промениха всичко много повече от всичките ни предишни разговори.
Дотогава Антон се държеше така, сякаш между мен и майка му е възникнало някакво неприятно недоразумение, което по някаква причина аз съм длъжна да изгладя.
Сега обаче отговорността се върна там, където ѝ беше мястото — при човека, който беше измислил целия план.
След няколко минути той набра Мария Кирилова.
– Мамо, засега не разглобявай мебелите. И за апартамента си не вземай никакви решения.
Не чух какво му каза тя, но следващите му думи прозвучаха значително по-силно:
– Защото Ралица остава тук.
Мина съвсем малко време и моят телефон започна да звъни.
– Ралица, как така оставаш? – попита Мария Кирилова без никакво въведение. – Антон ми обеща стая.
– Тогава разговаряйте с Антон.
– Аз вече казах на хората, че ще давам жилището си под наем.
– Значи ще се наложи да промените плановете.
– Ти изобщо разбираш ли в какво положение ни поставяш?
– Разбирам. Преди няколко дни вие ме поставихте в абсолютно същото. Само че дори успяхте да премерите стената.
Свекърва ми възмутено заяви, че възрастни хора трябва да решават подобни въпроси по семейному.
– Съгласна съм – отвърнах спокойно. – Само че е трябвало да започнете с разговор със собственика на апартамента.
След това тя прекрати разговора.
Антон дойде при мен видимо раздразнен.
– Наистина ли беше нужно да говориш така с майка ми? Тя ми повярва.
– Именно затова сега ти ще ѝ обясняваш.
Той понечи да каже нещо, но се отказа и замълча.
На следващата вечер Антон отвори сайтовете с обяви за жилища.
Първо ограничи търсенето само до нашия квартал.
Първият апартамент отпадна, защото бил твърде далеч от удобен транспорт. Вторият не го устройваше заради кухнята. Третият се намираше по-далеч от работата му, отколкото му се искаше.
След известно време той обърна телефона към мен.
– Виж това. Оттук сутрин ще ми е неудобно да стигам до работа.
Погледнах екрана.
– Най-важното е човек да не се вкопчва само в един квартал.
Антон веднага разпозна собствените си думи.
Прибра телефона и повече не каза нищо.
През следващите дни ходи на няколко огледа. Малко по малко районът, в който търсеше, започна да се разширява, а списъкът с неговите задължителни условия осезаемо се скъси.
Когато се върна от поредния оглед, Антон свали якето си с недоволно движение.
– Не е толкова лесно да се намери нормално жилище. Винаги изниква нещо.