Мария Кирилова щеше да отдава своето жилище под наем и да получава допълнителни пари.
А единственият човек, който трябваше да сменя адрес, да търси ново място, да събира кашони и да започва ежедневието си от нулата, бях аз.
И най-абсурдното беше, че цялата им удобна подредба се крепеше върху моя апартамент.
– Скрина засега не го разглобявайте – казах спокойно. – Никой не е одобрявал преместването ви тук.
Антон сви вежди.
– А според теб какво трябва да направя? Да плащам наем, при положение че има този апартамент?
– Има го при мен, Антон. Не при теб.
– Живея тук от седем години.
– Не съм го забравила.
Мария Кирилова реши да се намеси:
– Никой не ти взема нищо. Можете да се разделите човешки. На Антон тук му е удобно, на мен също ще ми бъде. Ти си млада жена, ще си намериш хубаво жилище.
– Значи „човешки“ според вас означава удобството да остане за вас, а местенето – за мен.
Свекърва ми недоволно прибра рулетката в чантата си. Преди да излезе, каза на сина си, че двамата по-късно щели спокойно да обсъдят всичко.
С мен тя очевидно нямаше намерение да обсъжда каквото и да било.
Два дни по-късно Антон ми изпрати линк към обява за малък апартамент в друг квартал.
Под него беше написал:
„Виж го. За сама жена ще ти е напълно достатъчен.“
Отворих снимките.
Жилището беше съвсем обикновено. Една стая, кухня и малко антре. Започнах да проверявам колко е далеч транспортът, къде минават линиите, дори се хванах, че мислено търся място за работното си бюро.
Същата вечер разгледах още няколко подобни предложения.
И до днес ми е трудно да си обясня защо изобщо се включих в това търсене. Вероятно когато двама души няколко дни се държат така, сякаш решението вече е взето без теб, в един момент започваш неусетно да търсиш начин да се нагодиш към него.
Антон видя отворените обяви в телефона ми и видимо се отпусна.
– Ето, виждаш ли – каза той. – Има съвсем нормални варианти. Важното е човек да не се вкопчва в един квартал.
Погледнах го мълчаливо.
Самият Антон отказваше категорично да смени квартала точно защото бил свикнал с него.
Дори не забелязваше колко нелепо звучи това противоречие.
На следващия ден затворих всички обяви и извадих документите за апартамента.
Нотариалният акт стоеше от години при останалите ми книжа. Не ми беше нужно постоянно да го препрочитам, за да помня кога съм купила жилището.
2015 година.
С Антон се оженихме през 2019-а.
Още същия ден потърсих правна консултация и попитах какви са следващите правилни стъпки. Обясниха ми най-важното: да подам спокойно документи за развод, да държа всички книжа изрядни и да не предприемам самоволни действия. Ако Антон откажеше да напусне доброволно, въпросът трябваше да се решава по законов ред.
Това ми беше напълно достатъчно.
Прибрах се вкъщи и изтрих всички запазени обяви.
Вечерта Антон сам подхвана темата:
– Е, намери ли нещо подходящо?
– Намерих.
Той веднага прояви интерес:
– В кой квартал?
– В този.
– Не те разбрах.
– Аз оставам тук. Нов апартамент вече ще търсиш ти.
Антон остана вторачен в мен няколко секунди.