Момичето зад плота се наведе над регистъра, сякаш внезапно беше открило нещо извънредно важно между редовете. Очите му веднага се плъзнаха встрани.
— Добре — произнесе Гергана Олегова след кратка пауза. — Да приемем, че сте поканена. Но аз все пак съм длъжна да преценя дали бихте се вписали в екипа. Засега виждам по-скоро съпротива.
— Срещу какво точно?
— Срещу съвременните изисквания.
— Съвременно изискване не означава човек да бъде унижаван още на рецепцията.
— Отново прехвърляте разговора към емоции.
— Не. Назовавам постъпката с истинското ѝ име.
Гергана Олегова затвори папката с анкетата ми.
— Тогава ще постъпим така. Ще предложа на Николай Николаев да се върнем към вашата кандидатура на по-късен етап. Може би след три месеца, ако се освободи по-спокойна позиция.
— След три месеца за този отдел вече ще е късно да се прави разбор.
— Това не е ваше решение.
— Засега — да. Но бях поканена именно заради решенията.
Тя рязко посегна към телефона върху бюрото.
— Сега ще проверя.
— Проверете.
Гергана Олегова натисна няколко бутона, но още не беше доближила слушалката до ухото си, когато моят телефон завибрира в чантата. На екрана светна името на Николай Николаев.
Вдигнах.
— Надежда Андреева, добро утро — прозвуча бодрият му глас. — Вече сте в сградата, нали? Очаквам ви в кабинета си.
Погледнах към Гергана Олегова.
— Да, господин Николаев. В приемната съм. В момента разговарям с вашия специалист по подбор.
— Защо сте още в приемната? Бях помолил да ви заведат направо горе.
— Вероятно са се появили съмнения дали възрастта ми отговаря на изискванията.
От другата страна настъпи тишина.
— Моля?
Гергана Олегова пребледня и протегна ръка, сякаш възнамеряваше да вземе телефона от мен. Отместих го малко по-далеч.
— Предложиха ми архивен отдел вместо среща с вас — продължих спокойно. — И ми обясниха, че за ръководна длъжност обикновено не вземат хора на моята възраст.
— Останете там, ако обичате — каза Николай Николаев вече с напълно променен тон. — Слизам веднага.
— Добре.
Прекъснах разговора.
Гергана Олегова седеше неподвижно. Усмивката ѝ беше изчезнала без следа.
— Защо го направихте? — попита тя тихо.
— Отговорих на обаждане.
— Нарочно ме представихте в лоша светлина.
— Не. Повторих вашите думи.
— Можеше и да не ги повтаряте.
— Тогава не трябваше да ги казвате.
Мъжът с попълнената анкета внезапно се надигна от мястото си.
— Извинете, а на мен после също ли ще ми обяснят, че не ставам заради годината на раждане?
Гергана Олегова го прониза с поглед.
— Това не ви засяга.
— Вече ни засяга — обади се жената до прозореца. — И аз чух всичко.
Момичето на рецепцията нервно прелисти регистъра.
— Гергана Олегова, може би е по-добре да минете в заседателната стая?
— Стойте си на мястото — отсече тя.
— Не — казах аз. — Сега е по-добре всичко да остане открито.
Вратите на асансьора се разтвориха. В приемната влезе висок мъж с тъмно сако. Бях го виждала преди само по време на кратка онлайн среща, затова ми трябваше миг, за да го разпозная. Гергана Олегова скочи от стола.
— Господин Николаев, тъкмо възнамерявах да се кача при вас.
— Няма нужда — отвърна той. — Вече съм тук.
Пристъпи към мен и ми подаде ръка.
— Надежда Андреева, моля да ме извините. Трябваше да ви посрещнат още на входа и веднага да ви доведат при мен.
— Добър ден.
— Получих предварителния ви анализ — продължи той. — За него счетоводството вече е подготвило плащане от шестстотин лева. Днес исках да обсъдим длъжността и правомощията.
В приемната отново настъпи пълна тишина. Гергана Олегова гледаше обувките си.
— Господин Николаев — започна тя, — аз действах според процедурата.
— Коя процедура позволява възрастта на кандидат да се обсъжда насред приемната?
— Не съм използвала възрастта като основание за отказ.
— Значи Надежда Андреева си го е измислила?
— Не, но…
— Тогава не продължавайте.
Той се обърна към момичето зад рецепцията.
— Запишете следното: кандидатите, поканени лично от мен, минават през приемната само след потвърждение от секретаря. Гергана Олегова се отстранява от подбора за ръководни позиции. Всички нейни решения по тази вакансия се анулират.
Гергана Олегова вдигна глава рязко.
— Господин Николаев, това е прекалено строго.
— Строго е да предложите архив на опитен специалист само защото не сте успели да видите ползата в опита му.
— Аз оценявах рисковете.
— Оценявали сте възрастта.
Тя млъкна.
Николай Николаев се обърна към мен.
— Надежда Андреева, да вървим. Разговорът за работа трябва да се води там, където човек бива изслушан.
Станах и взех бележника си.
— Почакайте — каза Гергана Олегова.
Обърнах се.
— Да?
— Не исках да ви обидя.
— Искахте да си спестите неудобен разговор.
— Не разбирате. Върху мен също има натиск. Ръководителите искат млади, бързи и удобни хора.
— А вие сте решили да станете удобна за тях.
— Това е работа.
— Работата не отменя отговорността за казаните думи.
Тя стисна устни.
— Извинявам се.
— Приемам извинението. Но думите ви бяха изречени пред хора, затова и последствията дойдоха пред хора.
Николай Николаев не се намеси. Очевидно искаше да види как ще реагирам не само в докладите, а и в реален сблъсък.
Качихме се в асансьора. Той натисна бутона за нужния етаж и каза:
— Още веднъж ви моля да ме извините. Както виждате, проблемите ни не са само в отдела по качество.
— Проблемите рядко живеят в един-единствен кабинет.
Той се усмихна леко.
— Затова ви поканих.
— Тогава да започнем от най-важното. Ако очаквате резултат, не ми е нужна красива титла, а право да променям реда на работа.
— Какви условия поставяте?
— Достъп до клиентските рекламации, производствените отчети и графика на доставките. И пряк разговор с майсторите, без всичко да минава през началници и преразкази.
— Доста твърдо.
— Иначе ще имаме само имитация на промяна.
— Съгласен съм.
Кабинетът му беше просторен, но не показен. Върху бюрото имаше мостри от продукцията, а до тях — купчина разпечатани оплаквания. Веднага забелязах червените бележки по полетата.
— Точно това исках да видя — казах аз.
— Жалбите?
— Не. Че ги четете лично.