Господарка
— При кого сте записана? — момичето зад рецепцията вдигна очи от журнала за посетители и почти веднага погледът ѝ се плъзна към побелелите кичури в косата ми.
— При изпълнителния директор — отвърнах аз и оставих чантата до крака си. — Поканена съм на интервю.
— На интервю? — усмихна се тя така, сякаш бях влязла в грешната сграда. — Фамилия?
— Орлова. Надежда Андреева.
Тя прокара пръст по списъка, спря се на един ред и леко повдигна вежди.
— Сигурна ли сте, че не сте за счетоводството? Днес имаме подбор за отдела по качество.
— Именно за него съм.
— Изчакайте тук — каза момичето и натисна копчето на телефона. — След малко ще дойде специалистът по човешки ресурси.
Седнах на края на мекия стол, поставих тефтера до себе си и пригладих ръкава на сакото. Върху стъклената масичка бяха подредени рекламни брошури на фирмата, а до тях имаше малка купичка с ментови бонбони.
Нещо неприятно ме прободе в гърдите, но не посегнах към бонбоните. Не от гордост. Просто знаех, че ако започна сама да се успокоявам, твърде рано ще повярвам, че вече са ме отхвърлили.
От коридора се появи млада жена в светъл костюм. Поддържано лице, премерена усмивка, бърз и преценяващ поглед.
— Надежда Андреева? — попита тя.
— Да.
— Аз съм Гергана Олегова, специалист по подбор. Нека поговорим тук, за да не ви разкарваме по етажите.
— Бях поканена при Николай Николаев.
— Той е зает — отсече тя веднага. — Изпълнителният директор невинаги сам знае какъв човек му трябва. Затова съществува отдел „Човешки ресурси“.
— На мен ми беше съобщено, че срещата е с него.
— Разбира се, така са ви казали. Но първо аз ще преценя дали изобщо сте подходяща.
Тя ми посочи креслото до ниската масичка, без да предложи да влезем в заседателна зала. В приемната чакаха и други кандидати. Всички се преструваха, че не слушат, но на интервю човешките уши работят по-точно от часовник.
Гергана Олегова отвори листа с данните ми, който предварително бях изпратила на фирмата, и пробяга с очи по редовете.
— Така… опитът ви е голям — произнесе тя. — Дори доста голям.
— Седемнадесет години ръководих отдел по качество в производство.
— Да, виждам. Само че разбирате ли, при нас темпото е друго. Млад екип, нови правила, бърза отчетност.
— Качеството си остава качество, независимо от темпото.
Тя отново се усмихна.
— Звучи хубаво. Но за такава работа на вашата възраст обикновено вече не назначават.
В приемната настъпи по-дълбока тишина. Мъжът, който попълваше анкета, спря да пише. Погледнах Гергана Олегова и бавно затворих тефтера си.
— „Обикновено“ къде? — попитах.
— Навсякъде, където търсят резултат — отговори тя меко. — Не се обиждайте. Казвам го откровено, за да не губя времето ви.
— Времето ми вече беше загубено, когато ме поканиха тук.
— Поканили са ви за въвеждащ разговор.
— Не. Покани ме изпълнителният директор.
Тя леко наклони глава.
— Надежда Андреева, нека не използваме гръмки думи. Ръководителите понякога молят да бъде погледнат даден човек, а след това решението се взема от кадровия отдел.
— Значи вие вече сте го взели?
— Предварително — да.
— Заради възрастта ми?
— Заради съответствието ви с позицията — поправи ме тя. — Нека формулираме внимателно.
— Формулирайте.
Гергана Олегова обърна листа и почука с нокът по анкетата ми.
— Имате добър предишен опит. Но в момента всичко се променя много бързо. Хората от вашето поколение често се придържат към стари правила, трудно приемат нови начини на работа, по-бавно свикват с програмите и понякога влизат в спорове с по-млади ръководители.
— За мен ли говорите сега, или за собствените си страхове?
— Говоря за рискове.
— Какви точно рискове открихте у мен по време на този разговор в приемната?
Гергана Олегова се изправи в креслото.
— Ето. Вече спорите.
— Уточнявам. Това не е спор.
— За ръководна длъжност ни е нужен гъвкав човек — продължи тя. — А при вас, простете, професионалният път е прекалено тежък. Свикнали сте да командвате.
— Ръководителят трябва да ръководи.
— Не винаги. Понякога е по-добре да бъде част от екипа.
— Мен не ме поканиха за редова позиция.
— Именно това сега проверяваме.
Тя отново погледна листа и този път заговори по-високо:
— Ще бъда честна. Не ви виждам като началник на отдела по качество. Но бихме могли да ви разгледаме за архивния отдел. Там е по-спокойно. Заплатата е деветстотин лева, без излишно натоварване.
— Поканена съм да обсъждам длъжност със ставка две хиляди и четиристотин лева.
По устните на Гергана Олегова премина едва забележима насмешка.
— Това е горната граница за силен кандидат.
— Вече решихте, че съм слаб кандидат?
— Реших, че сте възрастов кандидат.
Думата увисна помежду ни като зле поставена табела. На пръв поглед не беше груба, но след нея вече нямаше как да се влезе нормално.
— Гергана Олегова — казах аз, — давате ли си сметка, че говорите това пред останалите кандидати?
— Не съм назовала никого.
— Назовахте мен.
— Просто обяснявам ситуацията.
— Не. Публично свеждате стойността ми до датата в анкетата.
Усмивката ѝ изтъня.
— Надежда Андреева, не драматизирайте. Приемната е отворена, всички тук са възрастни хора.
— Тогава възрастните хора ще чуят и моя отговор.
Тя се облегна назад.
— Заповядайте.
— На петдесет и девет години съм. Не съм дошла да моля за място от съжаление. Дойдох, защото Николай Николаев ме помоли да разбера защо при вас се увеличават върнатите продукти и защо отделът по качество не успява навреме да приключва клиентските рекламации.
Гергана Олегова се намръщи.
— Откъде взехте това?
— От него.
— Той не обсъжда такива въпроси с кандидати.
— Със случайни — не.
— Искате да кажете, че вие не сте случайна?
— Точно така.
— Тогава защо в списъка за посетители сте записана като кандидат?
— Защото така са ми оформили пропуска.
Тя хвърли поглед към рецепцията.