— добави Теодора тихо, но достатъчно ясно, за да я чуят и от другата страна на линията. — Лепих ги аз. Ако се налага, и касовата бележка ще изровя.
После излезе от кухнята.
На първо число се изнесоха — точно както беше казала. Кирил се щураше насам-натам: ту мъкнеше кашони към колата, ту сядаше върху някой от тях и въздишаше тежко, ту звънеше на майка си и ѝ повтаряше: „Дръж се някак“. Теодора пренасяше своите неща сама.
Новият двустаен апартамент им беше предаден в уговорения срок. Две седмици след преместването ѝ се обади бившата съседка от долния етаж — същата, която беше избягала от онзи обяд. Теодора някога ѝ беше дала рецепта за желирано месо, от дума на дума се заприказваха.
— А вашата Маргарита — прошепна съседката, сякаш някой можеше да я чуе — съвсем се е смачкала. Получила първата сметка и дотича при мен, размахва листа и пита: „Какво е това, защо е толкова много? И всеки месец ли ще е така?“ Аз ѝ казвам: а ти какво си мислеше, Маргарита? После седна на пейката пред входа и половин час не мръдна. Минах пак — още си стоеше там.
Кирил се обади два пъти. Първия път се оплакваше, че майка му го кара да ѝ плаща водомерите и електромера, защото „сама жена как да се оправя“. Втория път попита предпазливо как стоят нещата „при нас“ с вечерята и в колко часа ще бъде. Теодора му отвърна, че вече вечеря тогава, когато на нея ѝ се прииска, и прекъсна разговора.
Васил, мъжът на Жанета, както по-късно предаде същата съседка, вече при всяко семейно събиране не пропускал да припомни на балдъзата си историята с онези сметки. И оттогава Маргарита Егоровна на масата повече не отваряла дума как „издържа семейството на сина си“.
В новото антре Теодора извади от чантата акумулаторния винтоверт. Допи кукичката до стената — на височината на своята ръка, не на тази на свекърва си — и зави първия винт.