сякаш ги призоваваше да свидетелстват.
— Погледнете я само! — размаха ръка тя. — Седем години ги държа на гърба си! Покривът е мой, редът в тази къща е мой, а тя ще ми държи сметка и ще ме гледа право в очите!
Кирил се откъсна от бутилката за не повече от миг. Стопанинът на дома, който през целия обяд убедително играеше ролята на човек, който не присъства, сега премина към следващата — човек, който уж е зает единствено със супата си.
— Мамо, хайде не сега, не пред масата… — измърмори той, без да вдига поглед от чинията.
— Защо да не е пред масата? — избухна Маргарита Георгиева. — Истината може да се казва и тук! Запомни добре, Теодора: моя къща — мои правила. Не ти ли харесва, вратата е там! Само че къде ще идеш, а? Нямате нищо свое! Ни дом, ни двор! Дори деца не създадохте за седем години — все работа, работа!
Теодора остави лъжицата. Тихо, точно до ръба на чинията.
— Деца ли? — произнесе тя бавно.
— Ами да, деца! — свекървата усети, че е улучила болното място, и гласът ѝ стана още по-тържествуващ. — Скоро ще станеш на четиридесет и шест, а къщата ви празна! Другите на твоите години вече внуци гледат, а ти…
Теодора я изгледа спокойно. После отмести стола, изправи се и излезе към антрето. Гостите се спогледаха неловко. Маргарита Георгиева огледа победоносно масата, сякаш казваше: „Видяхте ли? Няма какво да отвърне, затова избяга.“
След минута Теодора се върна. В ръцете си държеше тънка папка. Постави я до супника, отвори я и извади първия лист.
— Какво пък е това? — присви очи Маргарита Георгиева.
— Одобрение за ипотечен кредит — отвърна Теодора. — Двустаен апартамент в нова сграда на улица „Търновска“. Капарото го внесохме миналата седмица. Ключовете ще ни ги дадат след месец.
В стаята сякаш въздухът се сгъсти. Жанета безшумно остави вилицата си и я придърпа към края на чинията.
— Изнасяме се на първо число — продължи Теодора със същия равен, делничен тон, с който преди малко бе помолила някой да нареже хляб. — А от първо число сметките ще си ги плащате сама, Маргарита Георгиева. Ваш апартамент — ваши квитанции.
— Аз… как така… — свекървата се задави с думите. — Сто и шейсет лева? Всеки месец?
— Миналия месец бяха сто шейсет и четири. Парното го вдигнаха — каза Теодора и извади от папката подреден куп платежни документи, пристегнати с кламер. — Тук са за седем години. Всички са платени. Погледнете името на платеца. Навсякъде е едно и също. Ваш подпис няма на нито една.
Тя постави квитанциите върху папката.
Маргарита Георгиева протегна ръка, но не към листовете, а към облегалката на стола. Вкопчи се в нея и бавно се отпусна обратно на мястото си, макар само преди секунда да се бе надигнала, готова да въведе ред на собствената си маса.
— Това… това нарочно го направи! Пред хората! — успя да изтръгне тя най-сетне.
— Не — каза Теодора. — Пред хората започнахте вие. Аз само продължих.