— Значи срокът стои над качеството?
— По документи — не.
— А на практика?
Той замълча за миг, сякаш премерваше дали да каже онова, което всички вече знаеха.
— На практика често е точно така.
Това поне беше истина. Не звучеше приятно, не беше удобно за никого, но беше истината, с която можеше да се работи.
Помолих да ми донесат последните протоколи за върнати пратки. Петя се върна с цяла купчина листове. Разстлахме ги направо върху работната маса. Постепенно хората спряха да гледат встрани. Един от служителите каза, че етикетите се сменят твърде късно. Друга жена добави, че заявките често пристигат с грешки. Тодор ми показа рафт, на който се озоваваха заедно почти еднакви детайли.
— Записвайте всичко — обади се Петя. — После пак ще кажат, че сме си мълчали.
— Записвам — отвърнах аз. — Но искам да казвате само неща, които можете да докажете.
— Можем — намеси се Тодор. — Тези кашони са пред очите ни всеки ден.
До края на работния ден върху дъската вече бяха изведени три основни причини за сривовете: проверката се правеше прекалено късно, в склада се получаваше объркване, а понякога се поставяше отметка, без реален оглед. Нямаше нищо сензационно. Само че точно такива наглед дребни пробойни най-често потапят голямата работа.
Георги Емилов се появи към края на деня.
— Е, какво е общото ви впечатление?
— Хората са по-добри от системата.
— Това добра новина ли е, или лоша?
— Това е възможност.
— А Диана Любомирова?
— Тя вече няма влияние върху тази позиция. На този етап това е достатъчно.
— Не настоявате да бъде наказана?
— Не съм дошла за това.
— А за какво?
— За работата, за която ме поканихте.
Той кимна кратко.
— Тогава утре продължаваме.
— Продължаваме.
Взех от бюрото временния си пропуск и бележника. В коридора, до прозореца, стоеше Диана Любомирова. Държеше телефона в ръка, но погледът ѝ не беше върху екрана.
— Вече ви разведоха из отдела? — попита тя.
— Да.
— Бързо.
— Работата не чака някой да свикне с мисълта за нея.
— Ще продължите ли да се оплаквате от мен?
— Казах всичко, което беше необходимо.
— Давате ли си сметка, че за мен това може да завърши зле?
— За вас може и да започне честно.
Тя се усмихна горчиво.
— Лесно ви е да говорите. Сега генералният директор е зад вас.
— А сутринта бяхте убедена, че никой няма да застане зад мен. Затова говорехте толкова свободно.
Лицето ѝ поруменя.
— Наистина съм свикнала първо да гледам възрастта.
— Отвикнете.
— Казвате го така, сякаш е просто.
— Не е просто. Но е необходимо.
— Презирате ли ме?
— Не. Само не искам да приличам на вас в едно нещо: не искам да решавам съдбата на човек по един ред в документ, без да съм задала истинските въпроси.
Диана Любомирова сведе очи.
— Разбрах.
— Добре.
— И това ли е всичко?
— Това е всичко. Оттук нататък задачите ни са различни.
Върнах се обратно в отдела, защото бях забравила очилата си на масата. Повечето хора вече си тръгваха, но Петя все още стоеше пред дъската и преписваше бележките ни на отделен лист.
— Защо го правите? — попитах.
— За да не ги изтрият до утре.
— Полезен навик.
— Преди за него ни се караха.
— Утре няма да ви се карат.
Тя се усмихна несигурно.
— Наистина ли няма да търсите изкупителна жертва?
— Ако на човек му е било наредено да слага отметка без проверка, вината не е само негова. Но ако след новия ред някой продължи да го прави, разговорът ще бъде съвсем друг.
— Ясно.
— И на мен ми е ясно нещо: омръзнало ви е да прикривате чуждото бързане.
Петя рязко отмести поглед.
— Омръзнало ни е.
После добави по-тихо:
— Преди носехме забележки на ръководството. Отговорът беше един и същ: не пречете на експедицията.
— Отсега нататък забележката няма да се приема като пречка, а като сигнал.
— А ако производството пак каже, че ги бавим?
— Тогава ще го кажат пред мен. И ще обяснят кое е по-важно: да изпратят бързо или да изпратят така, че клиентът да не върне стоката обратно.
— Сигурна ли сте, че ще ви чуят?
— Не. Но вече няма да могат да отговарят шепнешком между кашоните. Ще трябва да говорят на маса, върху която са разположени протоколите.
За първи път Петя ме погледна право в очите.
— Тогава утре ще донеса дневника с несъответствията.
— Донесете го.
— Значи започваме оттам.
На рецепцията същото момиче от сутринта каза тихо:
— Албена Илиева, извинете ме за сутринта. Казаха ми да не споря.
— Научете се да спорите там, където мълчанието ви прави съучастник.
Тя кимна.
— Ще го запомня.
— Така е добре.
Подадох временния пропуск на охранителя и помолих до сутринта да бъде оформен постоянен. Възрастта не е нито отказ, нито разрешение за достъп. Тя е просто ред от живота на човека.
В бележника ми, под името на отдела, се появи нов запис: „Да се проверяват не хората, а пътят на грешката.“
После прибрах химикалката в чантата си и излязох навън без потребност да доказвам каквото и да било на когото и да било. След това утро във фирмата вече не трябваше да решава чуждият етикет за възраст, а работата, която човек наистина е способен да свърши.