— Значи ги преглеждате лично.
— Засега ги чета и се ядосвам.
— Гневът не поправя процеси.
— А кое ги поправя?
— Проверка на всяка брънка по веригата.
Той се настани срещу мен и побутна разпечатките в моя посока.
— Кажете ми какво установихте от предварителния анализ.
— Контролът при вас е поставен накрая, когато една грешка вече струва скъпо. Майсторите натискат за обем, качественият отдел хваща последствията, складът се кара с доставките, а клиентът накрая получава резултата от нечие бързане.
— Говорите така, сякаш вече сте били вътре в производството.
— Отчетите ви бяха достатъчни.
— Диана Любомирова Асенова би казала, че това е остаряло мислене.
— Остаряло мислене е да не виждаш очевидното. Фактите могат да се проверяват на всяка възраст.
Георги Емилов се засмя кратко, почти без звук.
— Добре. От какво започвате?
— Ще събера кратка среща с хората, които наистина държат процеса. Не с онези, които имат най-внушителни длъжности на визитките си. След това въвеждам ежедневен преглед на върнатите поръчки, но без лов на виновници. Първо трябва да се разбере къде се къса веригата.
— Можете ли да започнете веднага?
— Ако уточним правомощията.
— Заплатата, посочена в поканата, остава същата.
— А изпитателният срок?
— Три месеца.
— Той е нужен и на двете страни.
— Съгласен съм.
Той натисна бутона на телефона.
— Мария, подгответе заповед за временно назначаване на Албена Илиева Калинова като ръководител на служба „Качество“. Да, още днес. Подборът на кадри за тази позиция се изважда от ресора на Диана Любомирова Асенова.
Не го прекъснах. Стоях и слушах. Не защото ми доставяше удоволствие нечие падение. Просто виждах как кръгът се затваря по най-точния начин: опитаха се да ме спрат още на рецепцията, а решението се вземаше точно там, където трябваше да стигна.
— Не ви ли е жал за нея? — попита Георги Емилов, след като остави слушалката.
— Жал ми е за хората, които тя по същия начин е отсявала преди мен.
— Мислите, че е имало такива?
— Убедена съм. Човек не започва с такъв тон от първия път. Обикновено просто продължава онова, което вече му се е разминавало.
Той ме погледна внимателно.
— Пряма сте.
— С годините остава по-малко енергия за заобиколни пътеки.
— А с млади хора ще можете ли да работите?
— Ако работят, а не се крият зад думата „млади“.
— Това ми харесва.
На вратата се почука. Влезе секретарката, донесе лист със заповедта и временен пропуск. Взех документа и прочетох ред по ред: длъжност, отдел, срок, пряко подчинение на генералния директор за периода, необходим за въвеждане на ред.
— Всичко наред ли е? — попита той.
— Само едно уточнение.
— Какво?
— Първата среща искам да проведа без Диана Любомирова Асенова.
— Тя така или иначе не е част от служба „Качество“.
— Днес си позволи да решава кой има право да бъде полезен. Не желая хората от отдела да започнат разговора с нейната оценка в главите си.
— Приемам.
Подписах заповедта. Химикалът премина по хартията спокойно. Без треперене, без изблик на яд. Само работна точка в края на едно неприятно утро.
Излязохме от кабинета заедно. Георги Емилов лично ме заведе до отдела по качество. По коридора служителите се обръщаха след нас. Някои очевидно вече бяха научили какво се е случило долу.
В отдела имаше маси с мостри, кашони с върната продукция и купчина актове, оставени на перваза. До прозореца две служителки спореха тихо, но щом видяха директора, веднага млъкнаха.
— Колеги — каза Георги Емилов, — от днес служба „Качество“ временно се ръководи от Албена Илиева Калинова. Моля да ѝ съдействате и да говорите открито. Нужен ни е ред, не красиви обяснения.
След тези думи той си тръгна и ме остави сред хора, които ме гледаха предпазливо.
— Добър ден — казах. — Не съм дошла да търся виновни. Но ако някой прикрива грешки, те така или иначе ще излязат. Затова започваме по-просто: кой ще ми покаже последните върнати партиди?
Жена до стелажа вдигна ръка колебливо.
— Аз мога да ви покажа.
— Как се казвате?
— Петя.
— Петя, водете ме.
Тя ме отведе до кашоните и започна да обяснява. В началото говореше почти шепнешком, сякаш очакваше за всяка дума да получи забележка. Аз слушах, не я прекъсвах и записвах имената на участъците, а не фамилиите на хората.
— Тук всичко ли е еднотипно? — попитах.
— По документи — да — отвърна Петя. — Само че при нас пристига различно.
— Кой сверява преди изпращане?
— По процедура — ние.
— А на практика?
Тя хвърли поглед към вратата.
— На практика ни носят вече приключена партида и искат само да сложим отметка.
— Кой го иска?
— Производството. Понякога и складът.
— Отметка без реална проверка?
— Ако не я сложим, казват, че бавим срока.
— Кой го казва?
— Всички, един след друг.
— Ясно.
Към нас се приближи майстор със сива риза.
— Вие ли сте новата началничка?
— Временно.
— Тогава ще ви го кажа направо: качеството при нас винаги е последната спирка. Когато планът гори, всички тичат при нас за подпис. Когато клиентът върне стоката, пак всички твърдят, че ние не сме догледали.
— Как се казвате?
— Тодор.
— Тодор, готов ли сте да ми покажете пътя на една партида от сглобяването до експедицията?
— Готов съм. Само без после всичко да се стовари върху мен.
— Вече казах: няма да търсим човек за наказание, а мястото, където се къса процесът.
Той не изглеждаше напълно убеден, но кимна.
— Тогава елате.
Минахме през участъка, където бяха подредени мострите. Виждах уморени лица, забързани ръце, бележки върху кашоните, надраскани между две задачи. Тези хора не бяха безразлични. По-скоро бяха свикнали да работят така, сякаш редът винаги пречи на плана.
— Ето тук — посочи Тодор — партидата трябва да изчака проверка.
— А защо не чака?
— Защото доставката притиска.
— Кой решава, че може да продължи нататък?
— Началникът на смяна.
— Тук ли е в момента?
— Тук е.
— Повикайте го.
Началникът на смяна дойде с вид на човек, който предварително очаква обвинение.
— Пак ли жалби?
— Засега са само въпроси — отвърнах. — Защо партида излиза без пълна проверка?
— Защото иначе клиентите чакат.
— А после същите клиенти връщат стоката.
— Не винаги вината е наша.
— Не съм казала, че е ваша. Питам къде се взема решението.
Той погледна първо Тодор, после Петя.
— Решението е в сроковете.