Веселин Данаилов стоеше насред кухнята с отпуснати покрай тялото ръце. Изглеждаше така, сякаш изведнъж някой беше издърпал почвата изпод краката му. Цялата му предишна напереност се беше стопила, заменена от безпомощно объркване. Като че едва сега проумяваше, че представлението е приключило, че повече няма да има увещания, компромиси и протегнати ръце, че никой няма да го прегърне и да прошепне: „Прости ми, нека забравим всичко.“ Йорданка Димитрова го подръпваше за ръкава и му шепнеше нещо припряно, но той не помръдваше.
— Маргарит… — промълви той пресипнало, а гласът му предателски се пречупи. — Прости ми. Не исках да стигаме дотук. Мама просто се тревожи… Нали сме семейство…
— Не — прекъсна го тя.
Само една дума, но в нея имаше повече крайност, отколкото в целия им дълъг спор.
— Ние не сме семейство. Вие сте твой опит да решиш собствените си проблеми с чужд имот и чужди нерви. Аз повече няма да бъда нито каса, от която се тегли при нужда, нито крепост, която може да се превземе с обсада. Изходът ти е известен. Вратата е там, където винаги е била.
Маргарита се обърна, влезе в банята и пусна резето. Опря чело в студените плочки и за пръв път от месеци насам пое въздух дълбоко, до дъното на дробовете си. Зад вратата се чуваха приглушени гласове, неясно шумолене, отваряне и затваряне на шкафове. Майка и син очевидно се съвещаваха, но това вече не я засягаше. В съзнанието ѝ се появи картина: те си тръгват, апартаментът отново потъва в тишина, мебелите се разместват както тя иска, старият диван, любим на Веселин, изчезва от хола, а на перваза се появяват нови цветя. Такива, каквито харесва тя. Без да се съобразява с никого.
След около час ключът изщрака във входната врата. После още веднъж. И след това настъпи тишина — плътна, почти осезаема.
Маргарита излезе от малкото си убежище. Жилището беше празно. В кухнята, направо върху пода, беше останала забравена найлонова торба с буркани. Краставичките мътно проблясваха в саламурата, сякаш през последните часове не се беше случило нищо особено. Тя вдигна торбата внимателно, почти нежно, като болно коте, и я отнесе обратно на балкона. Постави я на същото място, откъдето беше започнало всичко.
Вечерта седеше в хола със свити под себе си крака, отпиваше чай от лайка и наблюдаваше как октомврийският залез бавно угасва зад прозореца. Вътре в нея усещането беше странно. Не беше радост, но не беше и болка. По-скоро простор — като в стая, която дълго не е проветрявана, а после някой най-после е отворил широко всички прозорци.
Телефонът звънна. На екрана светна името „Красимира Любомирова“. Същата онази приятелка, с която някога работеха заедно в конструкторското бюро и която имаше удивителната способност да се обажда точно когато трябва.
— Е? — попита Красимира без никакво въведение. — Да разбирам ли, че фестивалът „Свекърва в настъпление“ вече е закрит?
— Закрит е — усмихна се Маргарита за пръв път от часове. — Специалният отряд се изтегли. Куфарът да им е на помощ.
— И как си?
Маргарита се замисли. Завъртя между пръстите си малката цедка за чай, после погледът ѝ се спря на стената. До вчера там висеше сватбената ѝ снимка с Веселин. Сега от нея беше останал само по-светъл правоъгълник върху избелелите тапети.
— Знаеш ли — каза бавно тя, — странно е. Когато някой се опита да ти отнеме дома, изведнъж разбираш, че това не са просто стени. Това е животът ти. И няма нищо срамно да го защитаваш. Дори ако за целта трябва да изведеш някого през вратата. Особено ако този някой е дошъл при теб с нотариус в ръкава.
— Най-сетне говориш разумно — изсумтя доволно Красимира. — А Веселин?
— Нищо. Тръгна си. Даже любимите си буркани забрави.
— Значи ще се върне.
— Нека опита — отвърна Маргарита, без гласът ѝ да трепне. — Патроните вече са сменени. Сега е мой ред да определям правилата.