— При кого имате записан час? — момичето зад рецепцията вдигна поглед от журнала за посетители и почти веднага очите ѝ се спряха върху посребрените кичури в косата ми.
— При изпълнителния директор — отвърнах спокойно и оставих чантата до крака си. — Поканена съм на интервю.
— На интервю ли? — усмивката ѝ се появи така, сякаш бях объркала адреса. — Името ви?
— Калинова. Галина Калинова.
Тя прокара пръст по списъка, намери реда и леко повдигна вежди.
— Сигурна ли сте, че не сте за счетоводството? Днес имаме подбор за отдела по контрол на качеството.
— Точно за него съм.
— Почакайте тук — каза тя и натисна бутона на телефона. — След малко ще дойде специалистът по човешки ресурси.
Настаних се на края на мек стол, сложих бележника до себе си и пригладих ръкава на сакото. Върху ниската стъклена масичка бяха подредени рекламни брошури на фирмата, а до тях имаше малка купичка с ментови бонбони.
Нещо неприятно ме прободе в гърдите, но не посегнах към бонбон. Не беше от гордост. Просто знаех, че ако започна да се успокоявам предварително, може твърде рано да приема, че вече са ми отказали.
От коридора се появи млада жена в светъл костюм. Лицето ѝ беше безупречно поддържано, усмивката — премерена, а погледът — бърз, точен и оценяващ.
— Госпожо Калинова? — попита тя.
— Да.
— Аз съм Диана Любомирова Асенова, специалист по подбор на персонал. Нека поговорим направо тук, за да не ви разкарваме по етажите.
— Поканата ми беше за среща с Георги Емилов.
— Той е зает — отговори тя без никакво колебание. — Изпълнителните директори невинаги сами знаят какъв човек им трябва. Затова съществува отдел „Човешки ресурси“.
— На мен ми беше казано, че срещата е с него.
— Казано ви е, разбира се. Но първо аз трябва да преценя дали изобщо сте подходяща.
Тя посочи креслото до ниската масичка, без да предложи да минем в заседателна стая. В приемната чакаха и други кандидати. Всички се преструваха, че не слушат, но по време на интервю човешките уши работят по-точно от часовник.
Диана Асенова отвори разпечатания ми формуляр, който предварително бях изпратила в компанията, и бързо пробяга с очи по редовете.
— Така… имате солиден стаж — отбеляза тя. — Дори прекалено солиден.
— Седемнадесет години съм ръководила отдел „Качество“ в производствена фирма.
— Да, виждам. Само че при нас ритъмът е различен. Екипът е млад, правилата са нови, отчетността е бърза.
— Качеството си остава качество, независимо от темпото.
Тя отново се усмихна.
— Звучи добре. Но на вашата възраст обикновено вече не назначаваме хора за такава позиция.
В приемната внезапно стана по-тихо. Мъжът, който попълваше анкета, спря да пише. Погледнах Диана Асенова и бавно затворих бележника си.
— „Обикновено“ къде? — попитах.
— Навсякъде, където се търси резултат — каза тя меко. — Не го приемайте лично. Говоря откровено, за да не губим времето ви.
— Времето ми вече беше изгубено, когато ме извикаха тук.
— Поканили са ви за въвеждащ разговор.
— Не. Покани ме изпълнителният директор.
Тя леко наклони глава.
— Госпожо Калинова, нека не използваме силни думи. Понякога ръководителите молят да се види даден човек, а после кадровият отдел взема решението.
— Значи решението вече е взето?
— Предварително — да.
— Заради възрастта ми?
— Заради съответствието ви с длъжността — поправи ме тя. — Нека формулираме нещата внимателно.
— Формулирайте ги.
Тя обърна листа и почука с нокът по анкетата ми.
— Миналият ви опит е добър. Но днес всичко се променя много бързо. Хората от вашето поколение често се придържат към старите правила, по-трудно приемат новите методи на работа, по-бавно свикват със софтуерни системи и понякога спорят с по-млади ръководители.
— Сега за мен ли говорите, или за собствените си опасения?
— Говоря за рискове.
— Какви конкретни рискове успяхте да откриете у мен за един разговор в приемната?
Диана Асенова се изправи в креслото.
— Ето, виждате ли? Вече спорите.
— Изяснявам. Това не е спор.
— За ръководна длъжност ни трябва гъвкав човек — продължи тя. — А вашата професионална биография, извинете ме, е твърде тежка. Свикнали сте да командвате.
— Ръководителят именно затова е ръководител — за да ръководи.
— Не винаги. Понякога е по-важно да бъдеш част от екипа.
— Мен не ме поканиха за редова позиция.
— Точно това сега установяваме.
Тя погледна отново листа и вече заговори малко по-високо:
— Ще бъда честна. Не ви виждам като началник на отдел „Качество“. Но можем да обсъдим вариант за архивния отдел. Там е по-спокойно. Заплатата е около 900 лв., без излишно натоварване.
— Поканиха ме да разговарям за длъжност със ставка 2400 лв.
Диана Асенова едва забележимо се подсмихна.
— Това е горната граница за много силен кандидат.
— Вие вече решихте, че съм слаб кандидат?
— Реших, че сте кандидат в напреднала възраст.
Думите увиснаха между нас като зле поставена табела. Уж нищо грубо не беше казано, но след такава табела човек трудно продължава напред.
— Госпожо Асенова — казах аз, — давате ли си сметка, че изричате това пред другите кандидати?
— Не съм назовала никого.
— Назовахте мен.
— Просто ви обяснявам ситуацията.
— Не. Публично свеждате стойността ми до една дата в анкетата.
Усмивката ѝ изтъня.
— Госпожо Калинова, не драматизирайте. Приемната е отворена, всички тук са зрели хора.
— Тогава зрелите хора ще чуят и моя отговор.
Тя се облегна назад.
— Заповядайте.
— На петдесет и девет години съм. Не съм дошла да моля за място от съжаление. Дойдох, защото Георги Емилов ме помоли да прегледам защо при вас се увеличават върнатите продукти и защо отдел „Качество“ не успява навреме да затваря клиентските рекламации.
Диана Асенова се намръщи.
— Откъде знаете това?
— От него.
— Той не обсъжда такива въпроси с кандидати.
— Със случайни кандидати — не.
— Искате да кажете, че не сте случайна?
— Точно това казвам.
— Тогава защо в списъка на посетителите сте записана като кандидат за работа?
— Защото така са оформили пропуска ми.
Тя обърна поглед към рецепцията.