Но Маргарита отдавна не можеше да бъде заблудена с подобни представления. Познаваше този жест до болка. Йорданка Димитрова го вадеше винаги в един и същи миг — когато вече нямаше накъде да отстъпва и усещаше, че е притисната до стената.
— Маргарита — започна тя, а гласът ѝ изведнъж стана мек, мазен, почти утешителен, с онзи тон, с който човек говори на някого, когото смята за истеричен и неразумен. — Ти сама си пълниш главата с глупости. Никой не е казал, че ще ти вземаме нещо. Ние говорим за справедливост. За законност. Ти живееш със сина ми, нали сте семейство. А по документи той в този апартамент е никой. Адресната му регистрация още е при мен, в моя двустаен в краен квартал. А всъщност живее тук. Това честно ли ти се струва? Не искаш ли мъжът ти да се чувства у дома си като стопанин, а не като някакъв натрапен гост?
— Това жилище е мое — произнесе Маргарита отчетливо, сякаш всяка дума беше камък, хвърлен в дълбок кладенец. — Мое. Купено е преди брака. С пари, които аз съм изкарала. Когато се запознахме, Веселин Данаилов живееше при вас и ходеше с автобус, защото беше продал колата си, за да покрие дългове. Не съм му го натяквала. Обичах го. Но няма да позволя да ме правите на глупачка, която доброволно ще ви поднесе последното, което има.
Веселин внезапно скочи. Столът изхвърча назад с трясък и се блъсна в радиатора. Лицето му се изкриви, стана непознато, грубо, почти отблъскващо.
— Стига! — изрева той, и в този вик не остана и следа от онази тиха интелигентност, заради която някога Маргарита се беше влюбила в него. — Мислиш ли, че не виждам как ме гледаш? Като хлебарка, която си прибрала от съжаление! Цялата ти любов е била само начин да се чувстваш велика! „Моят апартамент, моите пари, моите правила.“ А аз какъв съм тук? Част от обзавеждането? Домашна прислужница? Майка е права — ти си егоистка. Мислиш само за себе си и за квадратните си метри!
Дишаше тежко, на пресекулки. Йорданка Димитрова наблюдаваше сина си с едва прикрито задоволство — като командир, който най-после е видял войника си да излиза от окопа и да тръгва в атака. Маргарита стоеше облегната на кухненския плот и усещаше как нещо вътре в нея се къса. Не беше сърцето. По-скоро някаква пружина, върху която досега се беше крепял целият им общ живот. Винаги си беше мислила, че краят боли. Оказа се друго — първо беше шумен. А после идваше облекчението.
— Добре — каза тя толкова тихо, че думите почти се разтвориха във въздуха. — Значи аз съм егоистка. Значи любовта е майка ти сутрин да рови из вещите ми, а ти да подписваш документи при нотариус. Разбрах всичко.
Обърна се, излезе в коридора, отвори вратата на вградения гардероб и свали от горния рафт стар, ожулен куфар — същия, с който някога беше ходила на студентски лагер. После се върна, внесе го в стаята и го пусна на пода пред Веселин. Звукът беше глух, сякаш нещо окончателно беше паднало и вече не можеше да бъде върнато на мястото си.
— Събирай си личните вещи — каза тя, без да отмества поглед от очите му. — Чорапи, бельо, зарядни, бележката от нотариуса. Всичко, което е твое. И майка си вземи със себе си. До един час и двамата да сте напуснали.
— Нямаш право! — изпищя Йорданка Димитрова и рязко се надигна от табуретката. — Той живее тук! Той ти е съпруг! Ще те съдим!
— Съдете ме — Маргарита само повдигна рамене. — Имам нотариален акт за апартамента. Имам свидетели как още от прага започвате да предявявате претенции. И имам запис на разговора ни в телефона. Представете си, и аз се научих да се подготвям за вашите посещения. Така че — съдете ме, щом искате. А дотогава — вън от дома ми.