— Не се заяждай, тя все пак ми е майка. Потърпи заради мен.
И Маргарита търпеше. Беше си внушила, че търпението е някакъв особен вид обич. Че един ден Веселин ще го види, ще го оцени. Че най-сетне ще се изправи срещу майка си и ще каже: „Стига.“
Само че сега, докато гледаше плика с бурканите — тези грижливо затворени краставички, които собствената ѝ майка отглеждаше на вилата и пращаше по познати, защото Веселин Данаилов, разбира се, държеше на „домашно, не купешко“ — Маргарита внезапно разбра нещо съвсем ясно. Той никога нямаше да се изправи. Просто така му беше удобно. Удобно му беше майка му да нахлува в дома им в седем сутринта, да пренарежда шкафовете, да наднича в съобщенията им, докато той е под душа, и да се разпорежда със семейните им пари така, сякаш двамата са непълнолетни и неспособни сами да решават.
— Веселине — каза тя.
Гласът ѝ леко се пречупи, макар да положи всички усилия да звучи спокойно.
— Ти ли ѝ се обади? Оплакал си ѝ се от моите буркани?
Той най-после вдигна поглед. Примигна няколко пъти, прекалено бързо. После насила разтегли устни в нервна, жалка усмивка — от онези, с които човек се надява да превърне неудобния разговор в безобидна шега.
— Е, просто споменах, че балконът е затрупан. Така, по мъжки, измърморих нещо. Знаеш, че не обичам навсякъде да има вещи.
— Измърморил си — повтори Маргарита и устните ѝ се свиха в тънка, твърда линия. — Значи ти само си измърморил. А майка ти веднага е долетяла. В седем сутринта. Като аварийна служба. Да те спасява от моите кисели краставички.
— Не съм долетяла никъде! — кипна Йорданка Димитрова. — Минавах оттук, отивах към поликлиниката. Да си премеря кръвното. Аз, между другото, съм със болно сърце, а ти ми правиш сцени от ранни зори.
— Да си премериш кръвното — кимна Маргарита и бавно се изправи от масата.
Краката ѝ сякаш не бяха нейни — меки, чужди, памучни. Но в главата ѝ беше настъпила кристална, звънтяща яснота.
— И между другото си минала и покрай нотариус, нали?
В кухнята се спусна пълна тишина. Толкова плътна, че сякаш дори камионът за боклук пред блока замлъкна. Веселин спря да дъвче и се втренчи в жена си с изражение на човек, който току-що е чул непознат език. Йорданка Димитрова, напротив, се стегна мигновено. Кръглото ѝ румено лице застина като маска, а само веждите ѝ се повдигнаха нагоре и оголиха дребните, бодливи очи.
— Какви ги говориш? Какъв нотариус? — попита тя с леден глас.
Но някъде дълбоко под този лед Маргарита долови трепване. Като струна, докосната неволно — и всички наоколо вече се страхуват да не се скъса.
— Намерих бележка в якето на Веселин — отвърна Маргарита.
Гласът ѝ изведнъж стана сух, равен, почти служебен, сякаш четеше инструкция за употреба на прахосмукачка.
— Консултация при нотариус. По въпрос за делба на имущество. Датата е от онзи ден. Случайност? Силно се съмнявам.
Веселин почервеня до корените на косата. Не от срам — от ярост. Блъсна чинията си настрани толкова рязко, че омлетът се плъзна с неприятно плясване върху мушамата.
— Ти си ми ровила по джобовете? Нормална ли си изобщо? Това са мои лични вещи!
— Лични вещи? — Маргарита се засмя кратко, горчиво.
В този смях се проряза всичко, което се беше трупало с години — умората, сарказмът, обидата и разочарованието, горчиво като пелин.
— Ти живееш в моя апартамент, Веселине. Храниш се в моята кухня, спиш върху моите чаршафи, сушиш чорапите си на моя радиатор. И след всичко това имаш наглостта да ми говориш за лични вещи? Вчера си се жалвал на майка си от моите буркани, а онзи ден двамата сте ходили да разпитвате как може да ми вземете половината жилище. Правилно ли подреждам събитията?
Йорданка Димитрова шумно си пое въздух, притисна длан към гърдите си — уж сърцето ѝ отново не издържаше — и тежко се отпусна върху табуретката.