— Ти изобщо чуваш ли какво ти казва майка ти? Или ушите ти са запушени от собствената ти значимост?
Маргарита трепна. Малката лъжичка удари ръба на чинийката и звънът разсече кухненската тишина като шамар. Навън едва се процеждаше сивото утро, камионът за боклук дрънчеше с контейнерите в двора, а на прага вече стоеше Йорданка Димитрова — свекърва ѝ — облечена с палто, макар да беше само началото на октомври. Беше дошла без предупреждение, направо по време на закуската, сякаш това жилище ѝ даваше някакви специални права.
— Само за минутка минавам — подхвърли тя, без дори да погледне снаха си, и се запъти към масата така уверено, като че апартаментът беше неин. — Веселин Данаилов, готов ли си? Или пак си проспал половината свят?
Веселин Данаилов седеше срещу Маргарита, приведен над чинията си с омлет. Щом видя майка си, той инстинктивно сви рамене и прибра глава между тях; за миг заприлича на ученик, хванат да пуши в училищната тоалетна. Винаги реагираше по същия начин — смаляваше се, помръкваше, сякаш някой изпускаше въздуха от него.
— Мамо, защо още от вратата започваш? — измърмори той, побутвайки с вилица парче домат. — Остави ме поне кафето да си изпия.
— Не започвам от вратата, а от стълбищната площадка, където жена ти е оставила такава грозотия, че съседите се дърпат настрани — отсече Йорданка Димитрова и тръсна върху масата набита найлонова торба. Отвътре издрънча стъкло. — Маргарита, миличка, това твое ли е? Намерих го пред входа ви. Буркани с туршии. Наредени точно до прага. Срамота. Уж приличен вход, а ти го обръщаш на селски склад. Изнеси ги веднага, преди да са ги видели всички.
Маргарита бавно вдигна очи от чашата си. Гърлото ѝ пресъхна. Само предишния ден тези буркани бяха на балкона, прилежно подредени в пластмасов сандък, който тя нарочно беше поръчала онлайн, за да не пречат на никого. Веселин Данаилов ги беше сложил там. Сам, без да го кара. А сега изведнъж се оказваха пред входната врата. Като с магия.
— Йорданка Димитрова — произнесе тя тихо, но думите ѝ бяха стегнати. — Бурканите бяха на балкона. Аз не съм ги изнасяла навън.
— Значи паметта ти те предава — махна с ръка свекървата. — Веселин Данаилов, виждаш ли при какви условия живееш? Ти сам ми се обади вчера и се оплакваше, че от тия кисели работи не можело да се диша. Реших да помогна. А ти, Маргарита, вместо да кажеш благодаря, пак се правиш на обидена принцеса. Знаеш ли как се нарича това? Неблагодарност.
Веселин Данаилов мълчеше. Не просто мълчеше — сякаш постепенно се изпаряваше. Погледът му, замъглен и сънен, се луташе някъде около масленицата, но нито за секунда не срещна очите нито на жена си, нито на майка си. Маргарита гледаше наведената му глава — порозовялото теме, пръстите, които машинално ронеха хляб в чинията — и усещаше как вътре в нея, някъде под ребрата, започва да кипи непознато, лютиво чувство. Беше като да пъхнеш повреден кабел в контакта и да чуеш сухото пращене. Искрите вече хвърчаха.
Две години тя се опитваше да свикне с това. Две години си повтаряше, че Йорданка Димитрова е просто самотна жена, майка, която се страхува да не изгуби сина си. Две години преглъщаше забележки — че подът не бил измит както трябва, че пердетата били прекалено ярки, че кюфтетата не ставали толкова сочни като тези на майка му, че прахът за пране бил купен без мисъл, прекалено скъп, а можело да се намери и по-евтин. Тя преглъщаше всичко и се усмихваше. Защото Веселин Данаилов винаги я спираше с едно и също начало: „Не започвай.“