— Ще оправиш всичко! Чуваш ли? Аз… аз ще ти дам премия. Хиляда лева!
Внимателно, без да правя резки движения, измъкнах ръката си от хватката му.
— Не, татко. Вчера в ресторанта ти съвсем ясно ми показа колко струвам за теб. Колкото едно такси. Четирийсет лева. Е, за толкова и свърших работа — оставих ключовете на бюрото.
— Милена, не се инати! — гласът му изведнъж загуби остротата си. Сякаш се смали пред очите ми, раменете му увиснаха. — Там всичко се разпада. Кирил каза, че ако не се върнеш, и той напуска. И още петима майстори с него. Още днес. Представяш ли си? Оказа се, че заявленията им стоят по чекмеджетата от месец. Само заради теб са търпели досега.
— Знам, татко. Вече ми се обадиха. И аз вече наех малък хангар в индустриалната зона. Нямаме нужда от розовите ти стени и от „лицето на марката“. Трябват ни машини и хора, които умеят да работят. Машините ще ги взема на лизинг, а Антон ще ми даде материал на доверие.
— Ти… ти собствения си баща ли ограбваш? — В очите му за първи път проблесна не гняв, а страх.
— Не. Просто си прибирам онова, което ти сам изхвърли вчера заедно с банкнотата. Върви при Силвия, татко. Нека тя ти изгради „имиджа“ на успешен фалирал човек.
Затворих вратата пред него.
…Измина една година.
Стоях насред моя собствен цех. Въздухът беше наситен с мирис на прясно рязано дърво, восък и силно кафе. Кирил, облечен в чист работен гащеризон, обясняваше нещо на младо момче до новата машина. Върху масата бяха разпънати чертежите за следващата голяма поръчка — вече изработвахме мебели за верига частни клиники.
Телефонът ми изписука. Беше съобщение от мама.
„Милена, баща ти продаде завода. Парите стигнаха само да покрие дълговете и неустойките. Силвия замина за столицата, казва, че там щяла да става блогърка. Баща ти е на вилата, по цял ден мълчи. Можеш ли поне веднъж да дойдеш? Да поговорите…“
Въздъхнах и прибрах телефона в джоба си. Болката в гърдите още беше там, но вече не режеше така. Беше станала тъпа, позната — като стар белег по ръката, останал от първата ми година в цеха.
— Милена Данаилова! — извика Антон, докато влизаше през портала. — Докарах фурнитурата. Онази, дъбовата. Къде да я разтоваря?
— Приемай я във втори склад, Антон! — отвърнах и неволно се усмихнах.
Знаех, че няма да отида на вилата. Не защото бях лоша. Не и защото помнех обидите прекалено дълго.
Просто утре имахме експедиция.
А аз вече отлично знаех колко струва всеки стол от тази партида.
И колко струвам самата аз.