В мен обаче беше останала само някаква странна, звънтяща празнота. Повиках такси през личното си приложение и се прибрах в малкия апартамент под наем в края на града.
Не мигнах цяла нощ. Не ридах, не крачех нервно от стена до стена. Просто седях на кухненската маса, отпивах отдавна изстинал чай и гледах през прозореца. Знаех нещо, за което баща ми дори не се досещаше.
Старият ми личен телефон, с пукнатина в стъклото, оживя точно в седем и половина сутринта.
— Милена Данаилова, добро утро — гласът на Николай Кирил, водещия ни технолог, звучеше повече от притеснено. — Имаме проблем… Данаил Николаев пристигна. Крещи, тропа с крак, иска спецификациите за товаренето. Само че сейфът е заключен. Кодът не минава.
— Добро утро, Кириле. Аз от вчера вече не работя там. Достъпът до сейфа се е сменил автоматично, защото валидността на личния ми сертификат за сигурност е изтекла. Още преди месец казах на баща ми, че системата трябва да се обнови, но той реши, че това са „женски прищевки“.
В слушалката се чу тежко, мрачно дишане.
— Ясно… А хората какво да правят? Камионите чакат. Шофьорите се изнервят, трябва да пътуват към друг град. Антон, доставчикът, също звъня. Каза, че без твоя подпис няма да пусне фурнитурата. Обяснява, че договорката му била лично с теб.
— Точно така е, Кириле. Желая ви успех.
Прекъснах разговора.
След десет минути телефонът пак иззвъня. После още веднъж. После обажданията започнаха да валят едно след друго. Търсеха ме от търговския отдел, от счетоводството, обаждаха се разгневени клиенти.
Към единайсет преди обед някой започна да блъска по вратата ми. Така можеше да удря само един човек на този свят.
Отворих.
Баща ми нахлу в антрето толкова рязко, че едва не ме събори. Вратовръзката му липсваше, ризата беше разкопчана, а по челото му блестяха капки пот.
— Ти! — изсъска той и заби пръст към мен. — Какво си направила?! Защо си заключила базата? Защо си казала на Антон да не дава фурнитурата? Клиентът от хотела така ни насоли по телефона, че Силвия изпадна в истерия!
— Нищо не съм заключвала, татко. Базата работи върху мой софтуер, за който през последните три години плащах сама с личната си карта. Ти отказа да отделиш пари за „тези компютърни играчки“. Аз просто прекратих абонамента си. А Антон… той не желае да работи с хора, които не разбират от дърво.
— Веднага тръгваме към офиса! — изрева той и ме сграбчи за лакътя.