— Исках да стане по-добре… — прошепна леля Снежана, сякаш думите сами се спъваха в гърлото ѝ. — А после тя не ми върна ключовете. Питах я: „Виолета, дай ми ги, моля те, ами ако Ванеса се прибере?“ А тя все отлагаше: „Спокойно, лельо Снеже, още ден-два, положението е сложно…“ След това изобщо престана да се мярка. А когато съседите отдолу се оплакаха за водата… мислех сама да отида да проверя, но все не стигах до там.
Радослав най-после се обади. Гласът му беше нисък, пресипнал, почти чужд:
— Даваш ли си сметка какво си направила? В този апартамент имаше документи…
Леля Снежана подскочи, все едно думите му я удариха през лицето.
— Какви документи? Аз нищо не съм пипала! Само ѝ дадох ключовете, кълна се!
Йоана вдигна ръка и го прекъсна, преди да избухне.
— Достатъчно. Сега не е моментът да се обвиняваме. Кажи ми къде е Виолета в момента. Говорила ли си с нея?
Жената поклати глава безпомощно.
— Не вдига. Звънях ѝ, писах ѝ… никакъв отговор. Само тази сутрин видях брат ѝ, Димитър. Влезе с колата си в двора. Не стоя дълго. Слезе, поседя малко на пейката, после си тръгна.
Вътре в Йоана сякаш нещо рязко прещрака. Тъмният седан. Същата кола.
— При теб идва ли? — попита тя веднага.
— Не… но го видях как гледаше към входа. Все едно чакаше някого.
Радослав скочи толкова рязко, че столът изскърца и едва не се прекатури назад.
— Трябва да я намерим. Веднага. Ако е с Димитър… ако двамата са намислили нещо…
Йоана го погледна право, студено и без никакво колебание.
— Ако са намислили нещо, това вече не е моята лична грижа. Моята грижа е от жилището на Ванеса да не изчезне нищо. И най-после да разберем кой е влизал там и защо.
Тя извади телефона си и набра номера на районния полицай.
— Обажда се Йоана, майката на собственичката на апартамента. Имаме нова важна информация. Ключовете са били дадени от съседката, леля Снежана. Тя е тук и е готова да го потвърди. И още нещо — знаем, че братът на Виолета, Димитър, тази сутрин е бил в двора. Колата е тъмен седан. Регистрационния номер не знам, но мога да опиша марката и външния вид. Да… и има вероятност той да е свързан с ровенето в документите в апартамента.
Докато Йоана говореше, Радослав крачеше из кухнята като притиснат в ъгъла звяр. Спираше за секунда, после отново тръгваше, сякаш движението можеше да го спаси от собствените му мисли.
— Йоана, чуй ме… — започна той веднага щом тя приключи разговора. — Аз нямам нищо общо с това. Заклевам се. Не съм молил Виолета за нищо… не съм я подтиквал…
Тя го погледна с изтощение, което беше по-тежко от упрек.
— Знаеш ли, Радослав, в момента вече дори не ме интересува дали си я молил, или не. Важното е друго — твоето семейство отново и отново превръща мен и дъщеря ми в средство за решаване на чужди проблеми. А това повече няма да се случва.
Точно тогава телефонът на Йоана завибрира отново. На екрана се появи съобщение от Ванеса:
„Мамо, открих нещо странно в имейла си. Получила съм писмо от нотариус. Пише за някакво запитване относно пълномощно за действия с апартамента. Аз нищо не съм подписвала. Някой се е опитал да го направи от мое име.“
Лицето на Йоана пребледня. Тя бавно се обърна към Радослав. В очите ѝ вече нямаше нито раздразнение, нито умора. Само ледена, безпощадна яснота.
— Чу ли? — попита тя тихо, почти шепнешком. — Някой се опитва да получи право да се разпорежда с апартамента на Ванеса. Да извади пълномощно. От нейно име.
Радослав застина, сякаш през тялото му премина ток.
— Това е невъзможно… Аз щях да знам…
— А ти си знаел — обади се изведнъж леля Снежана, много тихо.
И тримата се обърнаха към нея.
Тя сведе очи, мачкайки края на престилката си.
— Не ти лично може би… но Димитър. Преди две седмици дойде при мен. Разпитваше ме дали знам къде Ванеса държи документите си. Каза, че искал да помогне на Виолета, да ѝ уреди жилище, но трябвало всичко да бъде законно. Аз… не обърнах внимание. Помислих, че просто си говори.
Йоана затвори очи за миг, за да събере сили. Всичко започваше да се подрежда. Като парчета от пъзел, които дълго са стояли разхвърляни и неразбираеми. Димитър — братът на Виолета. Тъмният седан пред блока. Разхвърляните документи. А сега и опитът да се стигне до пълномощно.
Телефонът ѝ иззвъня. Беше районният полицай.
— Проверяваме записите от камерите — каза той. — Има кадър от тази сутрин. Във входа е влязъл мъж, който отговаря на описанието ви. Лицето му не се вижда добре, носи шапка с козирка, но автомобилът съвпада. В момента го издирваме по наличните данни. Свързахме се и с нотариуса. Официално запитване не е постъпвало, но някой наистина се е обаждал да пита каква е процедурата.
Йоана кимна, макар да знаеше, че отсреща не могат да я видят.
— Благодаря. Ще чакаме.
Когато прекъсна, в кухнята се разля тежка тишина. Никой не помръдваше. Дори въздухът изглеждаше неподвижен.
— И сега какво? — попита Радослав тихо.
— Сега чакаме — отвърна Йоана. — Когато намерят Димитър, ще разберем цялата истина. А дотогава…
Тя се обърна към леля Снежана.
— Благодаря, че каза всичко. Знам, че не ти беше лесно. Но беше правилно.
Старата жена кимна и избърса сълзите си с края на престилката.
— Прости ми, Йоанче… Аз наистина не исках да навредя…
Йоана пристъпи към нея и, неочаквано дори за самата себе си, я прегърна. Не защото вече беше простила напълно. А защото беше прекалено уморена да носи още омраза.
— Ще се оправим — каза тя, макар самата тя да не беше убедена. — Ще разплетем всичко.
Навън започна да преръмява. Дребните капки потропваха по перваза, като че отброяваха секундите до нещо неизбежно. Йоана отиде до прозореца и погледна към двора.
Тъмният седан още беше там.
Но този път до него се появи мъжка фигура с яке и качулка. Мъжът се оглеждаше нервно на всички страни, сякаш търсеше някого или проверяваше дали не го наблюдават.
Йоана грабна телефона и написа бързо съобщение на районния полицай:
„Той е тук. В двора. До тъмния седан. Спешно.“
Само след няколко минути във вътрешния двор влезе полицейска кола. Мъжът с качулката я видя, вцепени се за миг, а после хукна към арката, която водеше към съседния двор.
Но там вече го чакаха.
Йоана стоеше неподвижно до прозореца и гледаше как задържат Димитър. Видя как му слагат белезници, как го повеждат към колата. До нея Радослав мълчеше. Беше блед, стиснал устни, сякаш всяка дума би го сринала.
— Това е краят — прошепна Йоана, повече на себе си, отколкото на него. — Най-после краят на тази безкрайна история с „ние сме семейство“.
Радослав понечи да отговори, но не успя да намери думи. Просто стоеше до нея и гледаше как отвеждат брата на Виолета. Дворът постепенно отново ставаше обикновен — сив, мокър, делничен. Без сенки, без тайни, без хора, които се промъкват чужди врати.
Телефонът на Йоана изписука тихо. Ново съобщение от Ванеса:
„Мамо, всичко спрях. Нотариусът потвърди, че не е имало официално искане — някой само е разпитвал за процедурата. Смених паролите, включих допълнителни известия. И… ще дойда. Другата седмица. Искам да съм до теб.“
Йоана се усмихна за първи път през този ден. Не широко. Не щастливо. А така, както човек се усмихва, когато разбере, че най-лошото е останало зад гърба му.
— Тя ще дойде — каза Йоана и показа екрана на Радослав.
Той кимна. В очите му за миг проблесна нещо, което приличаше на облекчение.
— Добре — прошепна. — Нека дойде.
Йоана се обърна към него. В гласа ѝ нямаше злоба. Нямаше и упрек. Само спокойна твърдост, която вече не можеше да бъде разклатена.
— Радослав, повече няма да се преструваме, че всичко между нас е наред. Можеш да останеш или да си тръгнеш — това е твое решение. Но от днес нататък всеки ще отговаря за себе си и за своите близки. А моята дъщеря и моето семейство никой повече няма да използва като спасителен пояс.
Той наведе глава, сякаш приемаше присъда, която отдавна е очаквал.
— Разбрах — каза тихо.
Дъждът навън се усилваше. Водата отмиваше праха от асфалта и старите следи, които до преди минути изглеждаха важни. Йоана погледна към улицата — там, където полицаите вече бяха отвели Димитър, а дворът отново беше просто двор.
И за първи път от много време тя усети, че може да си поеме въздух свободно.