— Теб не съм те канила.
Снежана Петрова изрече това равнодушно, сякаш съобщаваше какво ще бъде времето утре.
Елица застина на прага, още с палтото върху раменете си. До нея стояха двете деца — десетгодишният Калин и шестгодишната Таня. Те вече бяха свалили шапките си и любопитно надничаха към празнично подредената маса.
В апартамента се носеше аромат на току-що изпечени баници, печена патица и ванилова торта. На масата блестеше най-хубавият сервиз — онзи, който свекървата вадеше само за големи поводи.
Елица объркано погледна съпруга си.
— Асене…
Той обаче само извърна очи.
— Мамо, хайде сега…
— Какво „хайде“? — сряза го Снежана Петрова. — Казах достатъчно ясно. Днес е семеен обяд. За моите внуци. Не за когото дойде.
Елица усети как нещо в гърдите ѝ болезнено се сви.
— Аз съм им майка.
— Това няма значение.
Свекървата се усмихна на децата, сякаш нищо необичайно не се беше случило.
— Калине, Таничка, влизайте. Баба е направила любимите ви банички.
Момчето не помръдна.
Малката още по-силно стисна ръката на майка си.
Елица каза тихо:
— Деца, отидете. Аз ще ви чакам в колата.
Но Калин неочаквано поклати глава.
— Не.
Снежана Петрова го изгледа с изненада.
— Защо?
Момчето първо погледна баба си, после майка си.
— Защото мама също е от семейството.
В антрето настъпи такава тишина, че се чуваше единствено тиктакането на стенния часовник.
Асен нервно се прокашля.
— Калине, не започвай.
Но синът му вече беше направил крачка назад, към Елица.
— Щом мама не е поканена, и ние няма да останем.
Снежана Петрова се засмя пренебрежително.
— О, моля ви се. След пет минути ще сте забравили.
Тя протегна към децата кутия с бонбони.
— Вижте какво ви е купила баба.
Таня попита плахо:
— А мама може ли също да си вземе бонбон?
— Не.
— Защо?
— Защото това е празник за деца.
Момиченцето се намръщи.
— Но мама също обича бонбони…
Очите на Елица запариха.
За десет години брак тя беше свикнала с отровните подмятания на свекърва си. Снежана Петрова не спираше да повтаря:
— Нашият Асен заслужаваше по-добра жена.
— Ти си прекалено обикновена.
— Ако не бяхме ние, той отдавна щеше да си намери нормална съпруга.
Елица мълчеше.
Заради спокойствието у дома.
Заради децата.
Заради мъжа си.
Но днес всичко се разиграваше пред очите им. А това вече минаваше всякакви граници.
Преди половин година Елица беше опитала да поговори с Асен.
— Тежко ми е.
— Пак заради какво?
— Майка ти непрекъснато ме унижава.
Той въздъхна уморено.
— Тя просто си е такава.
— Но ти чуваш всичко.
— Не ѝ обръщай внимание.
— Асене…
— Не ме карай да избирам между вас.
Тогава Елица беше замълчала. Но за първи път ясно разбра: мъжът ѝ няма да застане на нейна страна.
След днешните думи на свекърва си тя бавно облече палтото обратно.
— Добре.
После се усмихна на децата.
— Прибираме се у дома.
— Мамо…
— Всичко е наред.
Стараеше се гласът ѝ да звучи спокоен. Много спокоен.
Калин изведнъж се обърна към баба си.
— Бабо.
— Да?
— Ако не си поканила мама, значи не си поканила и нас.
Снежана Петрова раздразнено махна с ръка.
— Какви глупости! Вие сте деца!
— Ние сме семейство.
Най-после Асен се намеси.
— Мамо, може би стига?
— Не!
Гласът ѝ се извиси.
— Докато тази жена е до него, синът ми няма да бъде щастлив.
Елица бавно вдигна глава.
За десет години тя за първи път чу това толкова директно. Не намек. Не подигравателна забележка. А открито признание.
Асен пребледня.
— Мамо…
— Какво „мамо“? Аз винаги съм казвала истината!
Елица погледна съпруга си.
— И ти ли мислиш така?
Той не отговори.
Това мълчание ѝ беше напълно достатъчно.
Тя хвана децата за ръце.
— Тръгваме.